Културна ценност на м. април, посветена на приближаващите Великденски празници, е ръкописът на Георги Бочаров „Как се извършват светлите дни на Воскресение?“ Той е сред непубликуваните писмени свидетелства, съхранявани в Регионален исторически музей, които са свързани с личността на видния габровския революционер, опълченец и кмет. Въпреки, че няма сведения за източникa на постъпление, вероятно е част от архивния фонд на Бочаров, намерен през пролетта на 1966 г. от тогавашния директор на музея Цоньо Петров в мазето на къщата на ул. „Радион Умников” № 2 в Габрово, където живее фамилия Бочарови.
Върху три бели листа с черно мастило младият Георги описва хронологично Великденските празници в Габрово. Характерно за наратива е умелото преплитане на описателни и събитийни части, като природното време кореспондира с духовното и природата отразява библейската история. В него е вложен изявен психологизъм, като Бочаров често използва разговорен стил, както и специфичен за възрожденското времето изказ.
Ръкописът на Георги Бочаров „Как се извършват светлите дни на Воскресение?“
Разказът започва от велики четвъртък, когато „всеки си стоеше и кроеше как по-тържествено да посрещне и изпроводи светлите дни“ и завършва в края на Светлата седмица, но за да бъде максимално конкретен и достоверен, той предпочита да „говори” само как лично преживява, вижда и чувства празника.
Началото е разходка по баира Петкова нива, където пред автора се разкрива „чудна картина”, т.е. възкресението е времето на настъпващия нов живот в природата – идва пролетта и всички се събуждат. Оттам той се възхищава на „малкия ни градец“, виждайки „черковните камбани със свойте си лъскави и хубави покриви“, „покривите на къщите, как са наред направени и хубаво наредени“, описва баирите като геометрически прави, под мостовете се извива р. Янтра, на западната страна има две махали.
Когато мръква, след вечеря се извършва обредът и се чете Евангелието в „калугерският женски манастир“. Бочаров от любопитство става да отиде, за да се наслади на „веселата природа“, но когато градският часовник удря, народът се събира в малкия черковен храм. След края на дългите “пеяния“, поклониците и свещеникът излизат на двора, пред тях се открива отново прекрасна гледка, и когато решават да си тръгнат, минават по извития мост. Пътищата в града стават чисти и светли, а сладките песни веселят сърцата на всекиго, но когато свършват, то тогава камбаните известяват времето, когато ще се четат страстните 12 Евангелия [дванадесет откъса от Евангелието, които разказват за страданията на Иисус Христос]. На разсъмване спират песнопенията, както и черковният отзвук. „Тогава градският часовник удари по турски, камбаните пълнеха въздуха със своя звън и предвестяваха, че се приковава на кръста оня, който държи на дланта си вселената.“ Когато изнасят плащаницата и кръста, който представлява разпятието на спасителя и черковният обряд приключва „часът … [е] 6-тях по турски “.
Георги Бочаров
Бочаров продължава своя разказ: облаците отново покриват небето, за да ни предадат същата картина, „която е била във времето на разпятието, ето наистена, че са яви същата картина” – чува се страшен гръм, от който земята се потърсва, а слънцето и месеца потъмняват. След деветия част става по-ясно и видело, „когато вече денят ся скри” и нощта „наметна” черното си було, то тогава небосклона представляваше чудна картина, …….и всички са си легнали, за да си починат от „днешния труд”, защото „всеки щеше да присъства на опелото на спасителя”.
На сутринта [в събота] градският часовник удря седем часа, камбаните „в същата минута напълниха въздухът” и Бочаров както всички габровци отива в черковния храм, за да присъстват на опелото, което най-тържествено вече се извършва. След приключването му г-н Сиранова [учителят Никола Саранов] говори трогателно „словце“. Бочаров не може да стои до края, защото, както се изразява, „ми припадна“.
Когато божествената литургия свършва, дъждът продължава да вали, но народът още към 5-6 часа отива на главния пазар, за да продаде „малкото стокица на тържището и да си купи друго”, според нуждите им, като прилича на „оживено море“. На следващия ден [в неделя] отново слушат камбанения звън и всички се събират в черковния храм. Когато чуват радостното известие „Христос Воскресе”, всеки отговаря радостно „Воистена Воскресе”. След приключване на литургията хората отиват на „прекрасното Падало“. Бочаров споделя, че габровки са облечени в облекла от сив шаечен плат, изработени от тях и са много по-хубави от „тези които са от европейска материя”. Когато денят почти свършва и градският часовник удари десет часа, то камбаните разлюляват въздуха, а улиците са пълни с множество хора, които отиват към черковния храм, за да отдадат вечерната си молитва. Бочаров споделя, че в това време храмът „Св. Троица” представлява „чудна картина” и той не може да я опише, но желанието му е всеки да си въобрази градината с най-хубавите цветя – множество народ, събрани в средната черква. При настъпването нощта ….. „в тишината се чуват неразбираемите викове на моабетчийте“. В четвъртия ден след пасха (в сряда) времето е хубаво и весело, едни работят, други се разхождат. Към последните габровци принадлежи и авторът, „в четвъртък в същото са примина”. В петък е живоприемния източник, „светяваха водата“, а в събота е пазар и всеки отива „на прекрасното Падало, за да си купи по едно агне”. Преди обяд местността е побеляла от хора, агнета и овце. Следобед Ученическото дружество има редовно заседание, след което членовете му правят „визита“ на Бочаров. На разсъмване [в неделя] камбаните звънят със своите хармонични гласове. Надвечер слънцето преваля на запад и малко преди да залезе те се разпиляват. “Ако по това време си в града на главната улица ще видиш, че всичко е мирно и тихо, а по дюкяните е нависнал бук, който представлява чудно зрелище.“ Със скриването на слънцето прекрасното Падало „беше останало като пусто, защото не са виждаше друго освен на едно или две места овце, които бяха от вечерта останали”. С настъпването на нощта, след вечеря габровци излизат да се поразходят, за да се порадват на хубавата природа. По улиците на града се движат купчини хора, които ядат, пеят и пият, а „песента произлиза от веселбата, както казва псалтира”, но неговото сърце „тлее“, защото майка му е болна. Неговата скръб и сладкогласния славей чувствува, защото в това време му отдава своите „омилни и приятни песни“. На края на своето произведение авторът завършва с думите – „…а догодина съ здраве”.
Джобен часовник, принадлежал на Георги Бочаров
Бочаровото съчинение е ценно не само с автентичността си, а и че пресъздава събития от историята на Габрово, които са се случили преди 148 години. Описващо периода 13-23 април 1872 г. и създадено веднага след празниците, то отразява непосредствените му впечатления. Текстът е свързан с ученическите години на автора, а именно времето, когато той търси възможност да се обучава в чужбина и през 1873 г. е вече в Прага, където специализира бояджийство. Ръкописът е ценен за социо-културната история на Габрово и разкрива запазената роля на църковната институция в късновъзрожденского българско общество.