На 23 април 2024 г. в сградата на музейната администрация на Регионален исторически музей – Габрово, която временно се помещава на ул. „Юрий Венелин“ № 5, пъхнати под вратата, открихме грижливо увити четири снимки от 20-те години на ХХ век. Знаете, че и друг път сме споделяли как пред музея са оставяни вещи. Пътешествието на един куфар и албума със снимки „За Велчето от Славка“ са все истории на изоставени вещи. Днес ще разкажем нова – за семейството на Райна и Тодор Попови от Базарджик и семейството на Янко х. Василев.
Истината е, че за самите хора трудно се откри информация, но в процеса на проучване попаднахме на вълнуващи и интересни факти от историята на Южна Добруджа и Габрово. Имената от снимката не успяхме да открием сред архивите от Добрич и изобщо Централен държавен архив. Кратка информация се появи за майстор Янко Х. Василев, изработил през 1928 г. камбаната на църквата „Свети апостоли Петър и Павел“ в село Долна Златица. Той е работил в индустриалното заведение „Златна везна“, ул. „Абаджийска“ № 24, гр. Пловдив. Дали това е същият човек от снимката, не може да се установи със сигурност. Останалите снимки – зимна и летни от сенокос и разходка край реката, са с неизвестни за нас хора, както са неизвестни и местата, на които са направени снимките.
На гърба на първата снимка има надпис: Семейството на Янко Х. Василев / Тук / Bazardgic 10.VIII.926 / Спомен от семейството Райна Тодор Попови. / улица Принцеса Елисабета №3.
Интерес предизвика името Bazardgic. Оказа се, че Добрич няколко пъти е сменял името си:
- 1521 – 26 г. градът се споменава като село Хаджиоглу Пазарджик (пазарчето на хаджиевия син).
- 27 февруари 1882 г. се преименува в Добрич.
- 1913 и 1919 г. българското име веднага е променено на Базарджик от румънските власти след заграбването на Южна Добруджа.
- След подписването на Крайовската спогодба на 7 септември 1940 г. градът отново си възвръща името.
- Октомври 1949 г. получава ново име – Толбухин.
- През 1990 г. официално е върнато името Добрич.
Да разгледаме по-подробно какво се е случвало в Добрич през 1926 г. – датата от снимката. Ньойският договор, подписан на 27.11.1919 г., присъжда Добруджа на Румъния. За да се оправдае анексирането на Южна Добруджа, официалната румънска пропаганда прибягва към грубо фалшифициране на статистическите данни за броя на населяващите я българи. Забранена е дейността на българските политически партии и на различните културно-просветни дружества и организации. Българските училища от 22 класни стаи стават 6, изключително недостатъчни за българските деца. Със специален закон от 1 април 1914 г., известен като „Закон за устройството на Нова Добруджа”, местните жители са лишени от елементарни граждански права. В Южна Добруджа е въведен многоброен административно-полицейски и военно-жандармерийски апарат. За да бъде променено етническото статукво в областта, след 1925 г. започва принудително заселване на многобройни румънски колонисти от старите предели на кралството (оземляват се предимно ветерани от войните) и куцовласи (известни още и като арумъни или цинцари) от Гръцка Македония. За времето на румънското господство в Южна Добруджа броят на заселените колонисти възлиза на над 80 хил. души. Те са използвани като най-силното и ефикасно оръжие на румънския национализъм срещу българското население. Именно от техните среди се формират структурите на крайно дясната националистическа организация „Акциуня ромъняска”. Нейните членове, с подкрепата и поощрението на държавата, извършват множество провокации, побои, малтретиране и убийства над българи. Първият масов погром над българи колонистите извършват през лятото на 1926 г. в тутраканските села Старо село и Сяново. При пълното бездействие на властите в различни райони на областта се сформират големи въоръжени банди, които безчинстват, тероризират и ограбват местното население. Още през 1924 г. румънските власти предприемат серия от законодателни инициативи, целта на които е отнемането на обработваемата земя от българското население. На 24 септември 1940 г. в града е създаден комитет „Аd hоc“, който изпраща протестни телеграми до правителството в Букурещ, настоявайки да се вземат мерки срещу безогледното ограбване и тероризиране на населението. На 20 септември 1940 г. се създава Граждански комитет чиято цел е да се справи с многобройните случаи на мародерство и да спаси имуществото на граждани от незаконни посегателства. В такава обстановка Южна Добруджа, ограбена, но не и унизена, очаква с нетърпение влизането на българските военни и административни власти, което трябва да се осъществи в рамките на един десетдневен период от 21 септември до 1 октомври 1940 г.
В процеса на търсене се оказа, че през 1926 г. и в Габрово са ставали не по-малко разтърсващи събития. В брой на вестник „Търговско-промишлена защита“ от 21.01.1926 г. попаднахме на статията „Едно кърваво злодеяние в Габрово“. Редакторът на вестника прави журналистическо разследване по темата, тъй като става въпрос за стрелба по известния габровски индустриалец Пенчо Семов. Статията е отговор на клеветнически и неверни публикации в софийски и бургаски ежедневници. Отбелязано е, че в габровската преса събитието също е преминало мимоходом. Авторът заявява, че ще даде „най-точни и най-достоверни истини не само върху причините на кървавото покушение върху живота на габровския индустриалец Пенчо Семов, но и върху причините, които са генезиса на това покушение…“. От изложението разбираме, че извършител на престъплението е Кина Минчева Лисичерска, родом от дряновско село до Килифарево. Тя е съпруга на Минчо Лисичерски, клиент на П. Семов и негов длъжник с 320 хиляди лева. Става известно, че Кина си е набавила незаконно пистолет и тайно се е упражнявала в стрелба, само със знанието на мъжа ѝ. Убийството се превръща в нейна фикс идея и дори разказва на познати как отчаяно иска да убие някой от кредиторите им. Един ден тя се изправя на улицата пред П. Семов и стреля в него, улучва го с два куршума в крака и един в кръста, Благодарение на придружаващите го тогава П. Кедев и инж. Бонев той е спасен. В процеса на разследването се изяснява, че обект на покушението е първоначално „председателя на габровските промишленици“ Петър х. Стойчев, но нападателката избира в крайна сметка П. Семов, тъй като бил бездетен. Това не я спира да извърши престъплението пред очите на своето собствено дете. В крайна сметка се оказва, че всички кредитори на Минчо Лесичерски са настоявали дълго време за обявяването му в несъстоятелност. Само Пенчо Семов е отлагал това с мисъл за семейството му, как ще се справят без пари. Благодетелят до последно се е надявал, че той ще успее да върне дълга.
Отново с тази публикация приканваме – не оставяйте своите вещи без адрес и без имена! Те трябва да ни разказват своите истории и да бъдат запомнени! Нашата работа е да наредим пъзела, но не винаги стават чудеса.
Повече информация за Базарджик и статията за покушението можете да откриете на следните линкове:
https://libdobrich.bg/digitalna-biblioteka/fotografia-1/ – снимки от Базарджик. Колекция Добруджа. Пощенски картички и фотографии на Регионална библиотека „Дора Габе“.
https://proxy.europeana.eu/media/1034/libvar_ARTICLE_96274/d5af27d9b6c0a9931043e81b8c9a7296?disposition=inline&recordApiUrl=https%3A%2F%2Fapi.europeana.eu%2Frecord – Регионална библиотека „Пенчо Славейков“, гр. Варна. В. Добруджански новини, брой от 26.05.1935 г.
https://proxy.europeana.eu/media/1034/libvar_ARTICLE_100009/560372c800366f6d1b63fbdd7e3ab385?disposition=inline&recordApiUrl=https%3A%2F%2Fapi.europeana.eu%2Frecord – Регионална библиотека „Пенчо Славейков“, гр. Варна, В. Добруджански глас 29.05.1935 г.
https://www.europeana.eu/nl/item/511/libvar_ARTICLE_53923 – Едно кърваво злодеяние в Габрово. Покушението срещу индустриалеца Пенчо Ив. Семов. Регионална библиотека „Пенчо Славейков“, гр. Варна. В. Търговско-промишлена защита, брой от 21.01.1926 г.
Автор: Христинка Шепелева, гл. уредник „Фондове и архиви“, Регионален исторически музей – Габрово
