Панайот Янакиев
(снимката е предоставена за публикацията от Национален парк-музей „Шипка-Бузлуджа“)
През тази година габровецът Стефан Русев представи своето дългогодишно изследване „Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа – отговори на някои неизследвани и спорни въпроси“, отпечатано в Габрово. Едно от „най-ярките събития в българската история до Освобождението ни от турско владичество е излизането на четата на воеводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Имената им са свещени, имена с недопустимо величие и огромно значение“ – заявява авторът в луксозното издание, посветено на 155-годишнината от подвига на четниците. Тези думи дават отговора на въпроса защо той е „пристрастен“ към темата и защо отделя много години на изследване, търсене на източници, съпоставяне на факти и имена точно за тази проява на национално-освободителното ни движение. В резултат на проучването, Ст. Русев привежда доказателства, че четата е наброявала 128 души, от които той е установил самоличността на 126 и в заключение пише – имената на двама са неизвестни. Книгата завършва с думите „С благодарност примeам препоръки и информация за нови факти и документи“.
В началото на тази година проф. Здравко Маринов, с когото ни свърза проучването за прадядо му – габровския опълченец Стефан Иванов Саламанов, дари на Регионален исторически музей – Габрово две книги. „Дядо Стати Попов – спомени от живота и дейността му преди Освобождението“ и „Провадия и околностите след Освобождението, по спомени на Панайот Николов“, издадени през 2022 г.
В първата от тях открих отговора на поставения от Стефан Русев финален въпрос. Кой е единият от неизвестните четници? С тази информация ще почетем паметта на всички загинали и оцелелите мъже от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в навечерието на 7 (19 н. с.) юли – първата битка на четниците в землището на с. Караисен, Павликенско.
Името му е Панайот Янакиев (Янакев), известен и като хаджи Панайот Янакиев, по прякор Огрибката. По неговите думи в цитираните спомени на Стати Попов, той трябва да е роден през 1850 г. В по-късни документи, съхранени в пенсионното му досие на поборник и опълченец, e посочена годината 1840 г., косвени сведения ни препращат ѝ към 1847 г. Недоумение буди и фактът, че в смъртния акт от 1927 г. е посочено, че Панайот Янакиев е починал на 100 години!!! Истинската година все още подлежи на уточняване. Спор за родното му място няма – Русе. Тук завършва третокласно образование и емигрира в Румъния, за да развива търговска дейност. Увлечен от революционните идеи се включва във Втората българска легия в Белград (25 септември 1867 – юли 1868 г.).
От тук е неизвестната част от биографията му, която научаваме от спомените на Страти Попов, негов съгражданин. Той предава разказа на Панайот за участието му в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Попов пише, че през 1868 г. Панайот е 18-19 годишен младеж. Участието му в четата е кратко (от 4 до 7 юни). За тези първи дни спомените му са ярки и той ги споделя пред своя приятел и съмишленик. Ето откъс от неговия разказ:
Литография с изображението на двамата войводи
(Снимката е от сайта Сливен Инфо Туризъм https://infotourism.sliven.bg/news_2023/2023_2937.html)
„…Като се сформирова четата в Гюргево, аз, заедно с още един младеж като мене, бяхме се настанили в реда ѝ, но като се събрахме в Петрошани и започнаха да проверяват четниците по списък, нас ни натириха като малолетни, за да не ни беряли кахъра. Другарят ми се махна, но аз не можах да претърпя този срам и дори си поплаках. Цяла седмица се бях приготовлявал, купих си дори револвер и нож, а сега – малолетен…. Все пак аз затаих в душата си надеждата, че ще мога по някакъв начин да се промъкна скрито между другарите си и да мина заедно с тях. Уговорих се с двамина приятели да ми съдействат, а аз останах да се навъртам около четниците и да им помагам с каквото мога… Така, като помагач, аз имах достъп до хамбарите, където се притаяваха над стотина четници. Там ставаше последното приготовление – преобличането. Хаджията и Караджата обикаляха момчетата и ги насърчаваха. Хаджията беше по-мълчалив, но Караджата беше доста радостен и много разговорлив… Още същата нощ четата тръгна из балтата закъм брега на Дунава, а заедно с нея се промъкнах и аз като изпращач и помагач. … През деня на 4 юли се извършиха нови приготовления, а надвечер се извърши церемонията по избирането на Захралията Димитър за знаменосец. След това, при развято знаме, Ванката прочете списъка на момчетата и клетвата… Като се смрачи, четата бе преведена из върбалака до Дунава. Там вече чакаше определеният покрит чам… аз успях заедно с другите да вляза в чама и незабелязано се притаих в един ъгъл… Аз се свивах по ъглите на чама и кротувах в напрегнато състояние, знаейки, че сега вече преминаваме Дунава. Към полунощ спряхме на българския бряг. При слизането на брега стана някаква престрелка с турски граничари. Стана малка суматоха, в която аз, заедно с всички, се намерих на брега…
Като се съмна на 6 юли, неделя, аз бях забелязан и посочен на войводите, но вече нямаше какво да ме правят и ме оставиха да придружавам четата. Понеже бях въоръжен само с един револвер и нож и като малолетен не вдъхвах доверие на опитен боец, възложиха ми задачата да снабдявам четниците с вода… На разсъмване тръгнахме и когато изгря слънцето, ние вървяхме вече по пътя за село Саръ-яр… Тръгнахме към юг. По всичко изглеждаше, че първоначалната уплаха на турците бе се изпарила, тъй като се забелязваха от няколко места башибозушки групи и заптиета да ни следят предпазливо. Стигнахме в Караисенските лозя. Преследвачите ни се увеличаваха. Забелязваха се и черкези, а по посока откъм Свищов се явиха по-внушителни потери.
Часът бе около 9, когато започнаха да ни обстрелват отдалеч. До това време четата се бе настанявала из слоговете на лозята. Скоро потерите започнаха да ни обстрелват почти от всички страни, от което разбрахме, че сме обкръжени и че ще трябва да дадем голямо сражение, за да можем да осигурим пътя си на юг. Войводите разпределиха момчетата по височината и дадоха заповед да се открие огън. Стотина пушки изгърмяха и лозята се прошариха с бели кълбета барутен дим. Башибозушките групи, които се движеха срещу нас се сепнаха и позапряха, но това трая малко. Започна безразборна пукотевица и от двете страни. Сражението се разпали, без да имаме възможност да си отпочинем след досегашната умора, а слънцето печеше тъй силно, че скоро гърлата ни засъхнаха. Тенекиените манерки отдавна бяха пресушени, а за доставяне на нова вода не можеше и да се помисли. Аз, определеният по неволя водоносчик, лежах сгушен в слога и наблюдавах боя с настъпващите потери.
Целият ден мина в непрекъснат бой. Между това потерите се увеличиха, а надвечер забелязахме и една група конници откъм Свищов. Окуражени от това, башибозуците се вдигнаха на юруш, но стотината наши изгърмявания ги приковаха наново по местата им. Паднаха доста чалми и това ни насърчи доста, но ние все пак се безпокояхме за излизането ни от този опасен обръч. Може би това безпокойство правеше момчетата да се държат бодро, въпреки непрестанния огън на преследвачите ни и палещите лъчи на юлското слънце.
Паднали бяха вече и няколко наши момчета, което ми даде да разбера разликата между хъшовските закани из гюргевските кръчми и действителния бой тук, в Караисенските лозя. Това вече не беше момчешка работа, а истинска борба на живот и смърт. В този вихър на боя аз се почувствах по-голям, по-възмъжал, от когото майка България очаква спасение. Стисках нервно револвера в ръка и представяйки си, че днес ще бъде началото и края на борбата, се готвех за последния удар.
В разгара на боя войводите разпореждаха и насърчаваха. Те нито за миг не се спираха на едно място. Особено Караджата, със свойствената си пъргавина, притърчваше до най-застрашените места и сам се увличаше в боя.
Умора, жажда, жега, куршуми, барутен дим, убити другари – всичко това ни преобрази от човеци в зверове. Потерите налитаха ожесточено и с крясъци, но нашите не ги допускаха да приближат. Неведнъж сам Караджата повеждаше неколцина смелчаци към застрашените места и отбиваше пропълзелите твърде наблизо башибозуци.
Най-после слънцето превали ниско на запад и скоро започна да се мръква. Пукотевицата намаля, а като се здрачи, войводите ни поведоха за скъсване на обсадата чрез атака и да продължим пътя си към Балкана.
Навлязохме в една нива, но въпреки пазената от нас тишина, ние не останахме незабелязани. Настъпи нова бърканица, тъй като в мрака бивахме нападани на групи. Всеки от нас блъскаше с ожесточение, защото моментът беше решителен. Башибозушките групи ту се разколебаваха и отстъпваха в мрака, ту нападаха изневиделица с бесен рев. До едно време виждах около себе си другари, но изведнъж се усетих сам. Обърках и посоката на движението ни. Накъдето и да тръгнех, струваше ми се, че отивах все в ръцете на турците. Уплаших се в самотата си. Току пред мен съзрях един кръстец житни снопи и се сврях под него. Шумотевицата и глъчката продължаваше да се отдалечава от скривалището ми и аз се поуспокоих донякъде. С настъпването на нощта и шумът около мястото на сражението поутихна. Пукотевицата се чуваше тук-там из околността, а по нивята около мен се усещаха да шетат само башибозуци, които хищнически се нахвърляха върху всеки един ранен или убит четник, за да го оберат и съблекат до голо. Ясно чувах в нощта как се караха за плячката си. Аз се притисках в снопите и треперех от страх, че може би и мен ще намерят.
Така прекарах до след полунощ, когато шумът около мен съвсем утихна и преди разсъмване добих кураж да пропълзя доста разстояние по посока на селото. Сврях се отново под друг кръстец. Тук реших да остана през деня, пък каквото ще да се случи…“
Девет дни го крият в къщата си тези родолюбиви и безстрашни българи. Стойко намира верен човек с рибарска лодка да прехвърли Панайот в Румъния. „На прощаване със Стойко поисках да му изразя благодарност и му предложих часовника си и двата минца. Той обаче не ги прие и като каза: „Бог да ви пази“, върна се обратно.“ В лодката се оказва още един четник, родом от Ямбол. В сражението бил лошо ранен в крака, успял да се добере до селото и бил укрит от един 80-годишен старец, който го лекувал и хранил досега. Дали този мъж не е другият неизвестен четник?
До тук беше неизвестната част от биографията на Панайот Янакиев. Може би засрамен, че се укрил още в първото сражение на четата, той не споменава за своята революционна дейност от 1868 г. дори в поборническото си дело. Включването му във Втората българска легия е документирано, последващото участие в Сръбско–турската война от 1876/77 г. – също. В последния конфликт е ранен в главата. Уволнява се в Кладово на 4 март 1877 г. и на 15 април с. г. се записва в Българското опълчение. Зачислен е в 6-та дружина, през юни заболява и след изписването му в края на следващия месец се завръща в родния град.
След смъртта на родителите си около 1882-1883 г. се премества да живее във Варна. През 1885 г. се записва доброволец в Сръбско–българската война, уволнява се на 6 декември. Във Варна сключва брак с дъщерята на Тахчи Иван – Стефана и остава в морския град до края на живота си. Има син Иван и дъщери Надежда, Мария, Веселина и Милка.
С Указ от 8 януари 1897 г. на Негово Величество Фердинанд получава пенсия като поборник опълченец, не притежава имот и живее и издържа семейството си с нея. Последните години от живота си прекарва сам. Почива на 23 януари 1927 г. Не е обявен за почетен гражданин на Габрово през 1923 г.
Корицата на книгата „Дядо Стати Попов – спомени от живота и дейността му преди Освобождението“, 2022 г.
Днес нямаше да може да обявим факта, че Панайот Янакиев е участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, ако спомените на Стати Попов не бяха намерени в семейния архив на проф. Здравко Маринов и издадени от издателство „Захари Стоянов“ – София през 2022 г. Те са писани в периода 1930 – 1933 г., на ръка в няколко тетрадки. Систематизирани тематично и хронологично през 1940 г., редактирани правописно и стилистично от неговия зет Марин Маринов до 1958 г. Повече от 50 години се съхраняват в архива на проф. Маринов (внук на М. Маринов и правнук на Стати Попов). Интересна подробност е, че Здравко не знае за тези спомени и дейността на своя прадядо, не е подозирал каква личност е той и в какви събития с национално значение е участвал. Открива ги случайно, при разчистване в дома си по време на пандемията. Решава, че те трябва да бъдат достъпни за изследователите и с това да изпълни дългът си към своите предци. Възхищаваме се на народополезното му дело за популяризиране на своите заслужили родственици. Историците почти винаги подхождат с предубеждение към мемоарните сведения, но в тази литература има ѝ информация, която допълва документалните източници и може да полезна.
проф. Здравко Маринов
Поклон пред делата на родолюбците на ХХI век, които не с оръжие в ръка, а със слово ни припомнят за героите на националната ни история. Докато паметта за тях е жива, ще е жива и българската нация.
През месец юли 1965 г. Окръжен исторически музей – Габрово взема участие в научната експедиция „По Стъпките на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа“. Пътят на четата е маркиран със специално изработени каменни знаци.
Автор: Катя Гечева – главен уредник, РИМ – Габрово