На 6 април в Информационно – библиотечния и издателски комплекс при Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ се състоя представянето на второто издание на книгата „Търновската архиепископия – патриаршия през XIII-XIV век“ с автор д-р Ива Инджова.
Събитието беше организирано от Регионален исторически музей –Габрово и Централната университетската библиотека. В представянето на труда взеха участие: проф. д-р Красимира Мутафова – директор на комплекса, изтъкнат османист и дългогодишен университетски преподавател, гл. ас. д-р Момчил Младенов – преподавател във Великотърновския университет, г-н Росен Йосифов – директор на РИМ – Габрово, Христинка Шепелева – гл. уредник в музея.
По покана на д-р Инджова в голямата читалня на библиотеката присъстваха: г-жа Любка Тинчева – директор на Националния музей на образованието – гр. Габрово и нейни колеги, г-н Пламен Мадемов – директор на ИМ – Горна Оряховица, доц. д-р Светла Атанасова и д-р Симеон Цветков от РИМ – Велико Търново, д-р Тихомир Тончев от ДА – Велико Търново, университетски преподаватели от Историческия и Богословския факултет на ВТУ, от Стопанския факултет на ТУ – Габрово, представители на регионални и университетски библиотеки от двата града, колеги, гости и студенти.
Книгата „Търновската архиепископия–патриаршия през XIII-XIV в.“ излиза за първи път през 2017 г. Тя е написана от д-р Ива Инджова на базата на дисертационния й труд, който е предложен за защита на 28 юни 2016 г. на разширено заседание на секция „Средновековна история“ в Института за исторически изследвания на БАН. Докторатът е защитен на 18 октомври същата година, а книгата е продадена малко след издаването й.
Трудът проследява процесът на учредяване, утвърждаване, развитие и упадък на Българската църква през XIII-XIV в.
Представено е развитието на църквата на фона на политическия живот във Второто българско царство.
Мястото и ролята на Търновската архиепископия – патриаршия като инструмент на държавата.
Поставен е акцент върху нейното вътрешно състояние и устройство, като за целта е приложен просопографски метод на изследване на търноските патриарси, митрополити и епископи през XIII-XIV в. Отразени са имената на 16 патриарси на Търново, както и тези на 61 митрополити (при 33 известни митрополити от началото на помениалната част на Синодика) и 16 епископи.
Анализиран е личният принос на царете и църковните предстоятели за утвърждаването на православието в Европа.
Разгледан е духовния живот, неговата специфика и влиянието на църквата в и от източноправославния свят.
РИМ – Габрово благодари на проф. д-р Красимира Мутафова, че направи това съвместно наше начинание възможно, както и на всички, които уважиха събитието!
„ТЪРНОВСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ – ПАТРИАРШИЯ ПРЕЗ XIII – XIV ВЕК”
Книгата „Търновската архиепископия – патриаршия през XIII-XIV в.“ представлява първото задълбочено комплексно изследване, което отразява най-значимите моменти, протичащи в църквата на Второто българско царство. В нея се проследява сложната политическа обстановка, която се характеризира не само с противопоставяне на държавни интереси, но и с ясно преследване на целите на българите за устройване на самостоятелна църква и утвърждаването й като важен фактор за укрепване престижа на България. През този период църковната ни институция бележи един от най-светлите си и плодотворни периоди в историята си.
За тази история има натрупани множество специализирани изследвания от български и чуждестранни учени, но Ива Инджова първа предлага опит за цялостен разказ, посветен на генезиса, структурата и динамичното развитие на Търновския духовен център през тези две столетия.
В труда са анализирани проблемите:
1. За влиянието на Търновската архиепископия – патриаршия в културния и политически живот на Второто българско царство;
2. Приноса, позициите и авторитета на Търновската църква в източноправославния свят;
3. Ролята й на консолидиращ фактор в българската общност и за изграждането на народностна идентичност, език и вяра.
Авторката представя систематизирано развитието на църквата на фона на политическия живот във Второто българско царство, както и мястото и ролята на Търновската архиепископия – патриаршия като инструмент на държавата. Проследява вътрешното състояние и устройството на Търновската архиепископия – патриаршия, като отличава основните взаимоотношения между църква и държава. Инджова акцентира и върху духовния живот на Търновската църква, неговата специфика, влиянието на църквата в източноправославния свят.
Още във въведението са отбелязани най-значимите моменти, свързани с историческия процес на развитие на Търновската църква. Направена е хронологическа обосновка на изследваната проблематика, посочена е значимостта на историческия проблем и неговата актуалност. Критично е анализирана по-важната историческа литература, както и особеностите на наличия изворов материал.
В глава първа: „ТЪРНОВСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ – ПАТРИАРШИЯ ПРЕЗ XIII-ХІV ВЕК” систематично се анализира учредяването, утвърждаването и развитието на Българската църква през Второто българско царство, като се посочват факторите, които обуславят нейния път от признаването й до причините за упадъка й. Доразвиват се становища по актуални въпроси, подчинени на сключването на унията с римската църква, възстановяването на Търновската патриаршия и отношението на църквата към Лионската уния. Поставен е акцент върху унищожението на Търновската патриаршия и заменянето й с автономна митрополия. Разглеждат се и проблеми, свързани с промяната на църковния диоцез. Изключително внимание е обърнато на междуцърковните отношения на България с други държави, проникването на българската култура в тях.
Личността на патриарх Евтимий е поставена в центъра на изложението, тъй като с нея е свързана цяла епоха в развитието на Българската църква и култура през последните десетилетия от живота на средновековната ни държава. Епохата на Евтимий съвпада със стремежа на българските книжовници да направят Търново център на онези православни народи, които имат за официален и богослужебен език славянският: българи, сърби, руси и власи. С осъществяването на тази глобална културна и политическа задача може да се обясни появата на обществено – политическата идея, която стои в основата на идеята за Трети Рим. Църквата демонстрира най-високия си църковен авторитет сред другите православни църкви, доказателство, че не територията, а утвърденото й във вековете статукво, високо ерудираните й водачи, развитите й междуцърковни връзки, имат по-голяма тежест за нейното влияние в институционално и духовно отношение в православния свят.
Търновската катедра приема статут на митрополия в състава на Константинополската патриаршия след смъртта на последния търновски патриарх Евтимий на 4 април 1404 година, а около 1416 година тя е вече подчинена на патриаршията. Окончателното ликвидиране на самостоятелността на Търновска България предопределя и новото църковно делене на българските земи, които се включват в пределите на Константинополската патриаршия, Охридската архиепископия и сръбската Ипекска патриаршия.
В глава втора: „ВЪТРЕШНО СЪСТОЯНИЕ НА ТЪРНОВСКАТА ЦЪРКВА. ЦЪРКОВНА ЙЕРАРХИЯ, АДМИНИСТРАЦИЯ И УПРАВЛЕНИЕ” се отделя внимание на живота в църквата, нейната администрация, икономическия статус на манастирите и дарителския принос на българските владетели като важни моменти от развитието на църквата. Разгледана е църковно-манастирската мрежа на патриаршията в столицата Търново и областта. В изследването важно място заемат основните взаимоотношения между държавата и църквата, както и съществената роля на църквата в държавата, която допринася за нейното издигане и утвърждаване.
В труда е предложено изброяване на шестнадесет патриарси (с Василий) по хронологичен ред, уточнени са приблизителните години на тяхното управление, изложени са автобиографичните данни за живота на по-известните патриарси, тяхната дейност и принос за развитието на Българската църква.
Обобщава се, че от споменатите в изворите търновски патриарси се знае, че повечето от тях са от средите на монашеското съсловие, а някои са игумени на манастири. Констатира се, че съществува приемственост на духовния елит, която се осъществява чрез създаването на своеобразни школи и братства.
Отразени са известните архиепископи, а с приложеният просопографски метод на изследване на търновския висш клир Инджова открива през XIII – XIV век имената на шестдесет и един митрополити и шестнадесет епископи (при известни тридесет и три митрополити в Бориловия синодик).
Направена е структура и характеристика на нисшия клир, като са споменати известни презвитери, разгледана е и най-нисшата свещеническа степен „дякон”.
В изследването се разяснява йерархията при монашеството, същността на монашеския живот, богослужението в манастирите и монашеската литература. Особено внимание е обърнато на вътрешната диференциация в общността на монасите. Разгледани са някои характерни особености при църковната архитектура, видовете църкви и местоположението на столицата. Представени са по азбучен ред най-главните църкви в Търново и епархията. („Света Богородица Темнишка”, „Свето Възнесение”, „Свети Димитър”, „Свети Иван Рилски”, „Света Параскева” („Света Петка Търновска”), „Свети Свети Петър и Павел” и „Свети Свети Четиридесет мъченици”).
Като основна специфика е изложен факта, че духовници, монаси и ктитори през ХІV век като Теодосий, Евтимий и Ромил, идвайки в Търново от други места, се заселват в столицата или основават манастири. Отделено е внимание на ктиторството, което е тясно свързано с църковната политика на държавата. Поставен е акцент върху монашеските обители, които са особено важни за духовното развитие на обществото, като представители и изразители на неговия религиозен мироглед. За икономическото състояние на манастирите, за данъчната система и задълженията на зависимите люде към тях, извори са някои грамоти, издавани от българските царе в полза на манастири.
Разгледани са отношенията между двете институции – църква и държава, които са подчинени на концепцията за диархията. В източноправославния свят църковната самостойност е компонент на държавния суверенитет, затова за българските владетели църковната независимост представлява първостепенна грижа. Църквата от своя страна подхранва идеята за сакралната власт на владетеля и за българите като богоизбран народ.
Възприема се твърдението, че Търновската църква се изгражда като влиятелен, обединителен фактор в държавата. Тя се превръща в първостепенна институция в живота на страната. Отношенията между църква и държава намират конкретен израз в отстояването цялостта на диоцеза на Търновската архиепископия – патриаршия, развитието на църковната администрация и църковните кадри, изграждането на храмове и на столицата Търново като църковен и книжовно – просветен център. Това са фактори, които утвърждават престижа на България като православна държава.
Глава трета разглежда „ТЪРНОВСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ – ПАТРИАРШИЯ И НЕЙНИЯТ ДУХОВЕН ЖИВОТ”. В нея се проследява обществено-културното влияние на църквата в страната и на Атон. Разкриват се нейните духовни идеи и течения и тяхната роля в православна България.
Първият параграф, озаглавен „Богословско-догматични дебати. Ереси и църковни събори” е изграден от два подпараграфа, в които се разглежда проблема за духовния живот на църквата. Засегнат е проблемът за очистването на Българската църква от богомилите, които в епохата на Борил (1207-1218) имат явно влияние. Констатира се, че той представлява не само църковен, но и държавен въпрос, който е разрешен на общ събор през 1211 г., свикан по нареждането на царя. За първи път се свиква събор, на който присъства целия църковен клир. Независимо от факта, че Българската църква сключва уния с Рим, проведеният събор е изцяло свързан с традициите на православието.
Проследен е събора през 1219 година на Българската църква в Охрид, за който знаем от писмото на архиепископ Димитър Хоматиан до митрополита на Корфу и известното Съборно решение за отстраняване на български епископи, ръкоположени от архиепископ Василий, както и събора при интронизирането на Йоаким за български патриарх през 1235 година.
Във втория подпараграф (Богословско-догматични дебати. Ереси и църковни събори през XIV век) са анализирани измеренията на всеобщия политически и социално-икономически упадък, който достига до критичната си точка на Балканите, в частност и в България и несъмнено провокира социално-религиозна нестабилност. Обобщено е, че в обстановката на остри социални противоречия, които довеждат до криза на доверието към църковната институция, както и непрестанно засилваща се заплаха от османските нашественици през средата и втората половина на XIV век, в България се създава благоприятна почва за възникването на различни религиозни течения.
В изложението са използвани сведенията за проведените два църковни събора в Търново и за религиозния живот в България през средата на XIV век, които дава житието на исихаста Теодосий Търновски, написано от константинополския патриарх Калист (1350-1353; 1355-1363/1364). Поставен е въпроса за разпространението на исихазма в България и неговото влияние във властовите среди, които от своя страна определят насоките в църковно-политическия живот на Българската църква и взаимоотношението между исихасти и техните противници: варлаамитите.
Проследено е влиянието на големите реформаторски учения върху Търновската църква през XIV век, които се зараждат в православния свят и по-специално във Византия. Акцентира се развитието на исихазма и превръщането му от мистично и аскетично монашеско учение в господстваща православна доктрина на Балканския югоизток.
Вторият параграф е озаглавен „Връзки с Атон”. Проследяването на връзките на Търновската църква с Атон е наложително поради факта, че основен център на влияние върху българската столица са светогорските манастири. През XIII-XIV век Света гора играе основна роля в духовния живот на православния изток и на Българската държава. Тесните връзки между Света гора и Търново са в периметъра на църковната политика на България и са покровителствани от нея.
Пребиваването на български монаси в Атон, които впоследствие са назначавани на висши църковни служби, е част от политиката на Търновската патриаршия за превръщането на монашеството във влиятелно съсловие.
Атон е мястото, което отразява тенденциите в духовните идеи, възприемани и повлияни, както от Византия, така и от България. Не случайно тук борбите между варлаамити и исихасти са твърде активни. Света гора се превръща в главен център за духовен живот не само на българите, но и на православния славянски свят. Тя се явява не само център на източното православие, но и на аскетичния живот и на висока образованост.
Третият параграф „Духовни идеи и течения” отразява сложното и противоречиво време през XIV век, което обуславя разпространението на духовни идеи и течения, някои от тях, като богомилството, са познати на обществото и църквата отпреди, а други, като исихазма и варлаамитството, възникват именно през това време на забележим духовен кипеж, на процеси и явления, които обхващат сърцевината на православната църква.
гл. ас. д-р Момчил Младенов