Изложбата „Красотата на габровската сокайна шевица“ представя уникалните колекции от шевици на кърпи за глава, известни с термина „сокайни” или „габровски” шевици, които се отделят в самостоятелна група в българското шевично и тъканно изкуство и се съхраняват в РИМ – Габрово, ЕМО „Етър” и МАИР „Боженци”.
Сокайните шевици, като част от декорацията на женското забраждане – сокай, са характерни за селищата, разположени по северните склонове на Средна Стара планина, главно.
Сокаят е забраждане, което се поставя на третия ден след сватбата и заменя венчалното було, скривайки плътно косите на омъжената жена. Известни са няколко разновидности на забраждането сокай, носещи наименованието на района, където са разпространени: габровски, ловешки, търновски или килифаревски и македонски сокай. Поради липсата на достатъчно данни не е уточнено кога сокаят става част от традиционния костюм, но за излизането му от масова употреба се посочва началото на XIX в., а в по-закътаните планински селища той продължава да битува до края на XIX в.
Основният елемент на забраждането е кърпата. Тя се разполага върху специална конструкция, оформена от дървената подложка. За подложка на габровския и ловешкия сокай се използва елипсовидна дъска, наричана „бука“ (Габровско), която, поставена в специално избродирана шапка, се прикрепва вертикално отзад на главата, с лек наклон напред и се покрива с ивична кърпа – „месал“, като оформя еднорого забраждане. Месалът е правоъгълна, домашно тъкана, бяла кърпа с пришити от двата края разноцветни копринени шевици (краища), завършващи с ресни. Шевиците, украсяващи сокая, се извезват от момата като задължителен елемент от чеиза й, а при изработването им се спазват определени правила: „Всяка мома, когато приготвя краища на булченския си сокай, се крие при везането им, за да не я вижда никой. Като женена, на третия ден от сватбата, тя излизала със своя месал и краища, които по изработка и замисъл са били в повечето случаи лично нейно творение“. Момата приготвя по няколко чифта „краища“, за да има за подмяна, като омъжена жена.
Габровският сокай има специфичен начин на замятане на сокайната кърпа, обуславящ се както от гъстотата на плата, така и от местната мода. Везбената декорация по яката и пазвата на женските ризи, която не е богата, дава основание да се смята, че тази част от облеклото е покривана от месала на забраждането, за да се даде възможност на шевиците по него да изпъкнат и да бъдат видими.
Сокайните шевици са везани на отделни ивици, домашно тъкано бяло платно за делничните и черно или кафяво за празничните сокаи. В част от композициите, мотивите са контурирани със сърма, разнообразена с бял или жълт плосък тел „клободан“.
Везаните „краища” при габровския и килифаревския сокай според техниката на изпълнение са обособени в три групи: ажурни, тъкàни и „писани“. Предназначението на шевицата предопределя композицията да се развива хоризонтално, съобразена с ширината на сокайната кърпа, която е от домашно тъкано платно или от фабрична материя.
Наименованието на ажурните сокайни шевици, наричани още „дупчени“, „дупчевото“, се определя от техниката им на изпълнение на основния бод – ажурен. Технологията на изработване на този вид шевица е доста сложна, като декорираният текстил се опъва на гергеф или между двата пръста на лявата ръка и с игла се промушват нишките, взимани под брой, като се стягат с разноцветни конци според мотива. Така се получава двустранно „заливане“ на плата с цветен конец, а изработената шевица е двулицева. Извезаните мотиви по ажурните сокайни шевици са: растителни, животински, символични и геометрични.
Изработката на ажурната шевица е трудоемък процес и изисква внимание и сръчност. Може би поради тази причина в някои части този вид везмо се заменя с тъкан. Според някои автори, тази шевица се тъче на четвъртити дъсчици, както се тъкат тесните колани, а според други са тъкани на хоризонтален стан. При изработката на хоризонтален стан се използва старата тъкачна техника – „късане“. Резултатът е по-плътна тъкан, която има сходна орнаментика с ажурните шевици, но композициите са по-стилизирани. Запазените във фонда на РИМ – Габрово шевици са работени върху тъмна основа (кафява или черна). В тъкàните „краища“ често срещаните мотиви са геометрични.
Изработването на „писаните” сокайни шевици се отличава от другите два вида не само по техника, но и по колорит. Шевиците са двулицеви и при изработването им се използва гергеф. Преди да започне изработването им, върху плата се нанася рисунка с молив – „куршумено перо“, върху която се оформят мотивите. Те са предимно растителни, стилизирани по източен маниер. Писаните шевици вероятно са по-късен етап в развитието от ажурните.
Общият брой на шевиците в изложбата е 69. Датировката на изработката приблизително може да бъде определена от края на XVIII и началото на XIX в., а шевиците от МАИР „Боженци“ са от първата половина на XX в. В колекцията се наблюдават и образци с вторична употреба, създадени през 30-те години на ХХ в.
Българската шевична орнаментика със своята специфика разкрива естетическата нагласа на жената и творческия й усет за пресъздаване на заобикалящия свят. И днес запазените традиционни шевици, които са част от богатото ни културно наследство, предизвикват възхищение и уважение към таланта на безименните им създатели.
