В дните на 15-тото по ред Национално честване на Шипченската епопея ще Ви припомним за съдбата на две личности, взели пряко участие в събитията през август 1877 г. и за кратко пребивавали в Габрово, но остави своите следи в българската история. Това са командирът на Десета опълченска дружина майор Доршпрунг (както се подписвал саморъчно), едно малко известно име за широката публика и най-малкият опълченец, участвал в Руско-турската война 1877/1878 г. – Тодор Василев Габаров.
В края на месец юли в Габрово се сформира Десета опълченска дружина, от така наречената втора серия. От града и от съседните села и колиби се записват за доброволци в нея 172 мъже, от Дряновско 37 и Севлиевско 10. Това е военното формирование, в което габровци имат най-голям брой числен състав от всички останали дружини. Честта да бъде командир на „габровската“ дружина е възложена със заповед от 28 юли 1877 г. на майор Иван Петрович Доршпрунг-Целица (в официалните документи на руското командване винаги е изписван с двете фамилни имена). Неговото име присъства в редица документи – рапорти, писма, телеграми и др. Той остава командир на дружината от първия ден на нейното създаване до разформироването ѝ през месец юли 1878 г., но биографични данни за него липсват в историческите изследвания и до момента няма известна негова снимка или рисуван портрет. Десета дружина има най-много участия във военните действия от останалите пет сформирани на българска територия (от 7 до 12 дружина), които първоначално са били предвидени да имат само охранителна и караулна служба. Тя взема участия в сраженията при с. Зелено дърво, Габровско, в превземането на Шейновския укрепен лагер и битките в Котленския Балкан. За успешното ѝ представяне във войната заслугата е и на нейния командир. Освен задачата да обучи опълченците, той се грижи за прехраната, техническото обезпечаване с коне и коли, облеклото, снабдяването с оръжие и др.
Иван Петрович Доршпрунг-Целица, произхожда от стар дворянски род в Киевска губерния. Роден на 20 септември 1837 г., учил в Каменец Подолската класическа гимназия (гр. Каменец Подолск в Западна Украйна), той до началото на войната е преминал през стълбицата на военната йерархия: прапорщик (младши офицер в руската армия), на 11 март 1860 г. получава първото си офицерско звание подпоручик, произведен след това в капитан и майор. Служи като адютант при щаба на генерал-губернатора на Източен Сибир, участва в потушаването на национал-свободителното въстание в Полша през 1863-1864 г. и Руско-турската война от 1877-1878 г., където е ранен. На 1 януари 1878 г. е произведен в чин подполковник. Със заповед от 31 март 1878 г. е награден с орден Св. Станислав, 2 степен с мечове. След приключване на войната остава на служба в България като губернски началник на земската войска в Сливен до края на 1879 г.
През 1880 г. е назначен за Гайсински окръжен военен началник (гр. Гайсин (Хайсин), Централна Украйна), последователно заема същата длъжност и в Олгопол (Виницка област, Украйна), Кременец (гр. в Западна Украйна) и Бердичив (гр. в Северна Украйна) и е произведен в полковник. В периода 1889 – 1896 г. заема длъжността военен началник в гр. Киев. През 1896 г. му е присъдено званието генерал-майор и е назначен за началник на военната болница в Киев. Той почива внезапно на 8 май 1899 г. при изпълнение на служебните си задължения. Работилите и служили с генерал-майор Доршпрунг-Целица го определят като енергичен и добър началник, уважаван от всеки, с когото е имал досег. Погребението се е състояло на 10 май с.г. и тленните му останки са положени в киевското престижно гробище Байково.
За едно българско момче срещата с майор Доршпрунг-Целица като командир на Десета опълченска дружина има съдбоносно значение – това е Тодор Василев Габаров. През юни 1877 г. той заедно с майка си е оцелял от турските зверства след опожаряването на Стара Загора и настъплението на турската войска към прохода Шипка. Те са част от бежанския поток към спасителния Балкан и Габрово. Руският военен кореспондент Евгени Утин описва това паническо бягство така: „Розовата долина вече се беше превърнала в долина на стенания и вопли…. Два-три часа вървяхме нагоре към Шипка. Цялата долина на Тунджа беше под нозете ни и всичко, до което стигаше поглед, беше от край до край покрито с нещастници, бягащи от турското отмъщение.” В прехода от родното им с. Габарово Тодор и майка му губят по-малкия му брат, баща няма – починал е преди години. Двамата успяват да прекосят прохода и намират подслон в с. Зелено дърво. Тук през август 1877 г. се установява на бивак Десета опълченска дружина, чиято първоначална задача е да осигури съобщенията в тила. Оттук майор Доршпрунг изпраща сведения до ген. Столетов за разузнаването на турските позиции, разположени на връх Малуша, от страна на Ветро-поле (Узана) и височината Куруджа. В рапорта дава сведение, че на 9 август с.г. дружината е изведена от Габрово и същия ден вече е на бивак при с. Зелено дърво. На 20 август 1877 г. е бойното кръщене на Десета дружина. Тогава от страна на Ветро-поле (Узана) няколко черкезки ескадрона нападат лагера в с. Зелено дърво. Първа, пета и десета дружини приемат боя и ги отблъскват, след което 10-та дружина се отправя към Габрово. В края на септември и началото на месец октомври майор Доршпрунг пише своите рапорти от Габрово.
В с. Зелено дърво командирът на дружината се среща с Тодор Василев, будно и любознателно момче, което иска да воюва за свободата на поробеното си отечество. По негово желание и със съгласието на майка му на 15 октомври 1877 г. той официално е зачислен в 4-та рота на 10-та дружина с командир майор Иван Петрович Доршпрунг-Целица. След време ще се установи, че той е най-младият опълченец, записал се и участвал в Руско-турската война от 1877 – 1878 г. По време на набирането на доброволци, честа практика е била 14-15 годишни младежи с по-едра физика да се представят за по-големи и да се записват в дружините. С разрешение на своя командир, Тодор е зачислен към санитарната команда на дружината, помага на ранените руски войници и български опълченци, превързва ги и се грижи за тях. Сред ранените е и неговият командир – Доршпрунг-Целица, който се лекува в Габрово. С грижите си към него Тодор печели доверието му и по-късно командирът му се отблагодарява. През януари 1878 г. Тодор Василев е включен в конвойна команда, чиято задача е да съпроводи пленени османски военни офицери до Търново. По-късно с Десета дружина е в гр. Елена и лагера край с. Кипилово. След разпускането на Опълчението, от април 1878 г. служи в 27-ма дружина на Българската земска войска.
Тодор Габаров като опълченец, 1878 г.
Източник: Регионална библиотека „Пенчо Славейков”– Варна
След приключването на временното руско управление в България, командирът му подполковник Доршпрунг-Целица му издейства разрешение да продължи образованието си в Русия. През 1879 г. Тодор заминава за Одеса, а оттам за Минск, където живее сестрата на неговия покровител. Тя се заема с обучението му по руски език. По-късно Тодор живее в Петербург със семейството на подполковника. Записан е да учи във Симбирската военна прогимназия (дн. гр. Уляновск). Тук служебно му е дадено фамилното име Габаров, на името на родното му място и за рождена дата е приета 1 юли, защото Тодор знае годината си на раждане, че е роден през лятото и нищо повече. Завършва през 1885 г. Киевското юнкерско училище и е назначен за командир на взвод.
Същата година при обявяването на Съединението Тодор Габаров тръгва за Родината през Одеса и пристига във Варна. На 19 ноември 1885 г. е произведен в чин подпоручик и назначен е за командир на III рота в IV Пещерска дружина, с която участва в боевете при Пирот. Произведен в звание поручик на 17 април 1887 г., а на 1 януари 1891 г. в капитан. Завършва успешно офицерски курс в София и през 1902 г. е произведен в чин майор, а на 18 май 1906 г. в подполковник. В Балканската война е помощник-командир на IV Плевенски полк, участва със своята част в боевете за превземането на Одрин. По време на сраженията Габаров е тежко ранен. За героизма си е награден с IV степен на ордена „За храброст“, а на 18 май 1913 г. е повишен в чин полковник. Командир е през Междусъюзническата война на 71-ви пехотен Одрински полк. От 13 октомври 1913 г. приема командването на VIII Приморски полк. С новото назначение семейството му се установява във Варна.
Генерал Габаров с част от състава на 82 пехотен полк по време на Първата световна война, 5 март 1918 г. ( първи ред, пети от ляво надясно)
Източник: https://isda.archives.government.bg
През Първата световна война полковник Габаров се сражава на Добруджанския фронт до края на 1917 г., след това в Македония до края на войната. На 1 януари е произведен в званието генерал-майор, военната му кариера приключва през същата година и той минава в запас. За своята вярна служба към Родината е награждаван с ордени „За храброст“, III и IV степени; ордени „За военна заслуга“ IV ст. на военна лента и V ст. на обикновена лента; орден „За заслуга“ и германския „Железен кръст“.
Генерал Тодор Габаров, Варна, 1935 г.
Източник Държавен архив – Варна
Във Варна ген. Габаров е уважавана личност – председател е на дружеството на запасните офицери в продължение на 12 години, от юни 1930 е председател на поборническо опълченското дружество „Шипка“, до закриването му през 1940 г. През Втората световна война генералът е вече 75-годишен ветеран и заявява открито своето отрицателно мнение за включването на България в конфликта и символичното обявяване на война на САЩ и Великобритания. И е бил прав, но кой да чуе мнението на боеца взел участие в пет войни!?!
Генерал Тодор Габаров (трети от правите на първи ред от ляво надясно), около 1932 г.
Източник: https://isda.archives.government.bg:84/Gallery.aspx?Gid=228210
След 9 септември 1944 г. е почитан от новата власт. При честването на 80-годишнината от Шипченската епопея (1957 г.) той е награден с ордена „9 септември 1944 г.“ I степен с мечове. Генералът почива на 31 юли 1958 г., погребан е на 1 август с почести от рота матроси и под звуците на марша „Вий жертва паднахте“.
Една съдбовна среща през август 1877 г. в с. Зелено дърво, Габровско между командира на Десета опълченска дружина майор Доршпрунг и младежа Тодор Василев предначертава житейския път на най-младия български опълченец. През 1923 г. Тодор Габаров не е обявен за почетен гражданин на Габрово. Поради ранната смърт на генерал-майор Доршрунг-Целица, той не присъства на тържествата за 25-годишнината от Шипченската епопея, когато останалите живи руски генерали преминават през града, приветствани са с почести и им е дадено званието почетни граждани.
Нека днес сведем глава за тях – частица от мнозинството знайни и незнайни войни сражавали се на Шипченския редут рамо до рамо – руси, украинци, беларуси, българи и др., обединени от една цел – Освобождението на България!
Автор: Катя Гечева – главен уредник в Регионален исторически музей – Габрово