Великден е най-големият пролетен празник, честван три дни (Велики четвъртък, Разпети петък и Велика събота) след дългия и строг пост. Според Стефан Моллов Великден в Габрово и Габровско е „посветен на хора, игри, люлки и всякакви веселия“. В неделя задължително се ходи на църква, след връщането си в дома всяко семейство закусва с червени яйца, които те си разменят по между си, козунаци и „други блажни ястия“.
На Великден невестата със съпруга посещава кръстника и родителите си, за да иска прошка и целува ръка. Младата булка се облича в най-хубавата си премяна, посещавайки кръстника, поднася подарък – червени яйца, печена кокошка, кравай, бъклица с вино. Кръстникът изпразва бъклицата вино, налива от неговото за кумеца и дава също червени яйца. В някой села на невестата даряват великденска кукла. Чукането с яйца между деца и възрастни е за здраве. Смята се, че притежателят на по-здравото яйце ще бъде най-силен и здрав през годината. Червени яйца се търкалят на „разметния понеделник“. Обичаят е момците да търкалят яйца към момите и обратно, за да е годината плодородна и реколтата да не пострада от градушки.
Стефан Моллов информира, че в Габровско през Великденските празници са и т.нар. „лазарни“, които приличат на сборове, но нямат религиозен характер. Лазарните се организират в „красива местност край селото“, къде се свирят народни мелодии, играят се ръченици и хора, отварят се сергии предимно със сладкарски изделия, напитки, хранителни стоки и се организират различни забавления. Организират се 44 лазарни след Великден през различните дни от седмицата в Габровско. Лазарнята в Габровските квартали е по различно време: вторник – в кв. Любово, сряда – Бичкиня, неделя – кв. Падало, а също и Хаджицонев мост (кв. Смирненски) и кв. Борово.
Спомен от Великден над с. Янтра, 1937 г.
В книгата си „Спомени за Лъката“ Стефан Александров Иванов разказва, че Великден е винаги в неделя, понеделник и вторник, но е с променлива дата. Седем дни преди празника се затварят кафенета и кръчми, приготвят се козунаци и червени яйца, които се изяждат в неделя. Специално за Великден се купува белче пастърма и печено прасенце. Лъчанци за Великден винаги се обличат с нещо ново – панталони, обуща, шапки и т.н. На улицата излизат момчета и се чукат с боядисани яйца, за да видят кое е по-здраво, а счупените ги изяждат. На „Пръвчев мегдан“ (сега пазаря) децата се въртят на въртушка срещу едно яйце или един лев.
В спомените си Божидар Карагьозов споделя, че Великден го свързва с ваканцията и с ходенето на църква по време на Страстната седмица и главните дни – Велики четвъртък, Разпети петък, събота срещу неделя (Възкресение). Той заедно с майка си, прислужницата и брат му червят яйца, правят козунаци. На разпети петък се провират под „ковчега Христов индивидуално“, а вечер обикалят църквата и отново влизат в храма, където двама свещеници от двете страни държат плащеницата, изобразяваща мъртвото тяло Господне. В събота срещу неделя църковната служба започва около 23 часа и в 24 ч. настъпва Възкресение Христово, и на църковния поздрав „Христос Воскресе“, присъстващите отговарят „Воистина Възкресе“. От храма всички тръгват към домовете си със запалени свещи. След прибирането на цялото семейство вкъщи започва празника – чукат се с яйца, опитват кулинарни деликатеси и козунаци.
Лазарните започват през седмицата в различни дни в малките квартали и селските еднодневни сборове. Карагьозов ги определя като „чудни сборища с всички великолепия за нас децата“ – люлки, въртежки, стрелбища, импровизирани бирарии, захарни петлета, бонбони, сергии с всевъзможни дреболии, халва, боза, музика, хора и „безброй дечурлига, стиснали в ръце някой и друг лев“. Малчуганите играят по хълмове, където се чукат със „свитите“ от къщи червени яйца, берат минзухари, теменуги. Карагьозов не си спомня къде са всички лазарни, но в съзнанието му са запечатани „Боровската“, „Падалската“, „Бичкинската“.
Младежката кооперативна група към читалището в с. Коевци, Великден 1932 г.
През 1900 г. в Юбилейния сборник по случай 25 години от първия випуск на Априловска гимназия е публикуван емоционален спомен от Ив. Ст. Андрейчин със заглавие „Срещу Великден“. Авторът разказва, че вечерта срещу Великден мъжете решават да не си лягат, а да отидат в църква, а преди това те се събират и пият по няколко кафета, „изпълват цялата стая с тютюнев дим“ и споделят разни градски истории. Милкова, хазайката на чиновника Жеков, който от две години живее в Габрово и вероятно познава Ив. Ст. Андрейчин, довършва приготовленията за големия празник. Времето минава бързо, а църковните камбани тържествено започват да свикват богомолците. Жеков с хазаина отива към храма, но по улиците се засичат с групи, които бързат, за да сварят черковната служба. Мъжете, жените и децата стигат рано, заемат добри места и храма светва от запалените свещи на богомолците. Свещениците са облечени в нови одежди, а „гласовете им звучаха по-възвишено и по-умилително“. Вярващите също са облечени с най-хубавите си дрехи.
Авторът констатира, че Жеков се чувства весел и бодър, „дори не усещаше разваления от свещите и от множество черковен въздух“ и се опитва да улови усмивката на някое миловидно моминско лице. Андрейчин го описва като „щастлив“, двайсет и девет годишен, строен, хубавец, сладкодумен, духовит и работещ чиновник от десет години, който освен приятелските сърца, може да се похвали, „че има и други сърца да тупкат по него“.
Жеков си спомня и за своите детски години, в които той “нямаше светли дни, а все мрачни и бурни“. Младият юноша разказва, че Великден не е радостен за хората, които няма какво да сложат на трапезата си, нито има с какво да се облекат. Черквата, в която се намира прилича на храма в родния му град, поради което Жеков преживява отново случка от своето юношество, „оставила най-силни впечатления в неговата измъчена детска душа.“ Денят преди Великден, той определя като ужасен, защото баща му е от дълги години безработен. Петнадесетгодишният Жеков, ученик в трети клас, описва събитията през март, срещу Великден преди четиринайсет години, когато навън има сняг, студен вятър и у тях всички лягат без вечеря. Честите семейни скандали са причина той да негодува срещу нещастията. Същата вечер в ума му изниква друг план – да обере черквата през нощта. В полунощ зазвъняват камбаните и отиват в черквата да се помолят на Бог да им даде пари, но „той не е по-добър от хората: на едни дава немерено, а на други взема и ризата от гърба“. Жеков достига до заключението, че животът е несправедлив и започна да се облича. Бурята в душата му се усилва и изведнъж му се явява картина: „черквата тържествено осветена … всеки държи свещ … всички облечени в нови дрехи, всички радостни …. А той и неговите близки вечно в същите дрипи, с застинали сълзи по бузите ще гледат чуждото щастие… И умът му усилено заработи върху скроения план.“
След половин час Жекови отиват в черква, с приключването на службата, богомолците напущат храма, той стои и гледа как обителта пустее, докато клисарят прибира, гаси свещите и престъпва тихо. Жеков се стряска, защото в църквата вижда близо до главната врата млада жена, омъжена преди няколко месеца, чиито баща е свещеник и живее близо до тях. Жеков я познава добре и в полутъмната черква, усеща неопределено чувство, защото „тя знае неговото намерение и сега нарочно е останала“. Той решава да избяга, но предполага, че сънува. Качва се по стълбата, която води до женското отделение, но вижда клисаря и се скрива зад един стълб. След минути клисарят слиза надолу, угася последната свещ и Жеков го чува, как заключва.
Богомолницата е осветена от няколко кандила, докато Жеков мисли, че някой може да се е скрил в камбанарията и да го наблюдава. След минута отива на площадката под камбаните и пред очите му се открива заспалият град, а над главата му студеното небе, обсипано със звезди. Студът го пронизва, струва му се, че по главната улица минава погребално шествие и умрелият е той: „Живял дълги години, извършил велики дела, заслужил много на своя народ и на родния си град, и сега се стекло мало и голямо да го изпрати до вратата на вечното жилище.“ Всички носят свещи, хор от момчета и момичета пеят погребална песен и изведнъж отпред гръмват камбани. Жеков стреснат, протяга ръце и улавя голямата камбана. След като никой не го е чул, той слиза от камбанарията, сяда в първия трон, за да се стопли. Жеков се отправя към пангара, но вижда, че зад него върви човек и тръгва назад, тъй като от другата страна се чуват стъпки. Той оглежда цялата църква, отново тръгва към пангара. Идеята му е да вземе парите и „край на теглото“. Банкнотите са поставени в чекмеджета и той се опитва да ги отвори с дълъг лост. Жеков се чувства безпомощен, за миг рухва целият му план и осъзнава, че неговата постъпка е детинска. Очите му се напълват с кръв, ушите му запищяват, оглежда цялата църква, улавя пангара и го разклаща, след което се хвърля на земята и заплаква.
Жеков помни само, че чува стъпки и гласове. Намерен е от клисаря и баба Мария, които живеят в църковния двор. Жеков мълчи и трепери, но възрастната жена го приканва да стане. Духовният служител споделя, че се връща за броеницата на поп Христо и случайно го намира. Те предполагат, че той е заспал и църквата е заключена. Жеков тръгва към отворените врати на олтара, тичешком излиза навън, влиза в дома си и уморен спи до обяд.
Пет години след случката Жеков не отива нито веднъж на Великден в черквата, защото пази в себе си тъжен спомен за самия ден, но когато става щастлив и започна да живее охолно, той успява да го преживее. Църковната служба върви към своя край, докато Жеков си спомня за преживените перипетии в детските му години, а свещениците и вярващите излизат от обителта. Изведнъж той се оглежда и вижда, че малцина са в църквата, тогава също излиза, а на двора еква тържествено и възвишено: „Христос възкръсна из мъртвите … Със смъртта си смъртта победи и на умрелите живот подари …“.
Лекарят Константин Вапцов информира за личности и събития, свързани с празника Великден. Авторът описва габровския търговец Димитър Сака, който в турско време ходи още за стока във Виена, която му купуват само учители от гимназията. В неговият дюкян, наследен от синът му Иванчо, до неотдавна са в наличност яки за горни ризи от модата от 70-те години на XIX век. Иванчо е характеризиран като „много добър и безобиден човек“, „нямаше и сянка от предприемчивостта на баща му“, но създава поколение, което е пръснато из цяла България. Съпругата му тръгва по Великден да ги навестява и се връща в Габрово по Димитровден. Лекарят разказва за чорбаджията Илия Видинлиев, известен с търговските си способности. За Великден в двора селяните му носят прасенце, агне, пуяк, яйца, масло, а работниците му прекарват стоката (ножове, сатъри и пр.) и очакват да им плати за празника. Видинлиев плаща на работника Пенчо, давайки му прасенце, 50 яйца и две пуйки. Дядо Илия успява да пласира на добра цена „армаганите си, а бедният работник е отъкмен така, че получава пари колкото да си купи свещи.“ Вапцов описва и големия габровски индустриалец Пенчо Семов, „който натрапваше познанството си на цар Борис“. Семов узнава в кой манастир ще се черкува за Великден царя и отива да се срещне с него, за да го покани да му гостува и „да му даде ум как да управлява“.
Лазарните се играят в Габровско от Благовещение до третия ден след Великден „на определено място в определено време“. Вапцов описва голямата Падалска лазарня, която е на втория ден след Великден, намираща се на противоположния край на местността. Гостите от другите махали в Габрово са удряни от „падалските хлапаци“. Боровската Лазарня е на следващия неделен ден, последната за сезона, когато боят на падалци „им се връщаше с лихвите“, защото децата на черковната махала се чувстват „в своя среда и бяха по-смели“. Радослав Бумов в книгата си „Бодкаджии“ също пише за „Габровските лазарни“. Едната от тях е след Великден в крайградските селища – Гачевци, Велчевци, Сирмани, Борово, Бичкинята, Болтата, Златарите.
Габровци продължават да празнуват традиционно Великден по православния календар. Спомените за събитията и личностите, които участват в празника са свидетелство за приемствеността между поколенията.
Автор: Ирена Узунова, уредник в РИМ – Габрово