Your browser is out of date!

This website uses the latest web technologies so it requires an up-to-date, fast browser!
Try Firefox or Chrome!

КУЛТУРНА ЦЕННОСТ НА МЕСЕЦА

ЮНИ 2017 г.

Plakat_istoria_869x1200

Културна ценност на м. ЮНИ са ЖИВОПИСНИ КАРТИНИ на художника Недялко Каранешев. Върху пресован картон с маслени бои са нарисувани двукатна балкански тип къща и общ изглед на планински пейзаж в подножието с къщи. Едната изобразява габровското село Бойновци, отстоящо на около 7,5 км западно от Габрово и втората – къщата на Дончо Стоянов Бойновски, баща на военния ръководител на Ботевата чета Никола Д. Войновски. На гърба им – машинописен текст, скрепен със саморъчния подпис на художника, пояснява съдържанието и времето на създаването им „2 септември 1948 г.”. Младият Каранешев свързва няколко години от живота си с габровци и Габрово.

Недялко Каранешев е роден преди 140 години (1877 г.) в с. Хотница, Търновско в семейството на Константин Трифонов Каранешев – опълченец от III дружина, обявен през 1923 г. за почетен гражданин на Габрово. Още от малък Недялко проявява необикновенна любов към рисуването, което става и неговото професионално призвание. През 1902 г. завършва пълния курс на обучение в Държавното рисувално училище в София, но мечтата му е да специализира изобразително изкуство в Италия. За да осъществи своите желания започва да учи италиански и френски език още като студент. Лятото на 1902 г. урежда документите си за постъпване в Академията за изящни изкуства във Флоренция. Там е обучаван от известният художник-педагог проф. Джовани Фотори. Писмата на младият творец са свидетелство за неговият безспорен интерес към италианската култура, мода, бит, кухня, коренно различни от българските. След като завършва образованието си по живопис през 1907 г., той се завръща в България. Учителства в Дряново, Горна Оряховица, Габрово, Велико Търново. В Габровската мъжка прогимназия е от август 1909 г. Преподава и в петокласната Девическа гимназия от 1915 до 1918 г., в чиято сграда ръководи курсове по художествени занаяти. Но основно учителства в Априловска гимназия до 1923 г. Заедно с колегата си Стефан Ковачев уреждат ученически и авторски изложби, работят бюста за надгробния паметник на Продан Тишков – Чардафон Велики (1912 г.). Недялко Каранешев се изявява и в изографисването на църкви и манастири във Велико Търново. Пише история на Преображенския манастир. Подготвя сказки, лекции, статии. През 1957 г. по повод на неговата 80-годишнина е награден с орден „Кирил и Методий“ – I степен.

Като школуван учител по рисуване Недялко Каранешев често провежда часовете си навън за създаване на образи в натура, съпровожда ги с четене творби на Христо Ботев, които са илюстрирани от учениците. Неговият интерес към бележития поет и революционер, към неговата съдба и тази на четата му, вероятно го отвежда и в с. Бойновци, „родината” на военния ръководител на Ботевата чета, където създава и двете маслени картини. Нарисуваната къща е на бащата Дончо Стоянов, който е сред организаторите на опита за въстание в Габрово от 1862 г. и един от седемте габровци в състава на Втората българска легия (1867 г.). Поради неуспешния му развой с фалшиво тескере преминава Дунава и се установява в Галац, където до 1874 г. е част от българската революционна емиграция. Кафенето му в румънския град е убежище на хъшове. Сред неговите посетители е и народният поет и писател Иван Вазов, който пресъздава атмосферата на кафенето в повестта си „Хъшове”.

Втората картина представя с. Бойновци, откъдето произхожда и Бойновския род. Промяната във фамилното име на габровеца-военен ръководител на четата, е поради изписването му на латиница с „В“. Към 1864-1865 г. юношата също заминава за Румъния, където учи в частно търговско училище, към 1869 г. работи в кантората на Евлоги Георгиев, а година по-късно открива самостоятелна сарафска кантора. Апелът на Левски повече младежи да постъпят в чужди военни училища, защото „ще бъдат необходими на революцията”, вероятно повлиява на решението му да замине за Одеса. Със съдействието на габровеца Никола Рашеев постъпва в Николаевската военна гимназия. Пред прага на завършването и получаването на първи офицерски чин Никола Войновски напуска военното училище в Одеса, в което е от 1874 г., в началото на май 1876 г. той е вече в Букурещ, а след това в Турну Мъгуреле. Записан в личното тефтерче на Христо Ботев с името Войновски, този по-малко познат на тогавашната габровска общественост млад мъж, остава с него в историята като военен ръководител на четата му. Завладяването на кораба „Радецки”, десантът на четата, разделянето й на по-малки единици и определянето на нейния маршрут са несъмнено обсъждани между войводата и военният командир. Но под ръководството на габровеца Никола Войновски четата, състояща се от хора, мнозинството от които са лишени от военна подготовка, някои непознаващи се помежду си, се превръща в организирана бойна единица. След смъртта на Христо Ботев и разпръскването на четата, почти десет дни групата на Войновски е принудена да се скита под непрестанните дъждове между Орхание (дн. Ботевград) и Етрополе, из Троянския балкан. Принудени да вървят сред непознати местности, да преодоляват вражески засади, да търпят глад, студ и дъжд, на 13 юни те попадат на поредна засада. В средата на юни 1876 г. талантливият военен командир на Ботевата чета – габровецът Никола Войновски е убит в Троянския балкан, в гората Гребенец, м. Кашкара, в землището на с. Чифлик.

***

МАЙ 2017 г.

Plakat_istoria_869x1200

КУЛТУРНА ЦЕННОСТ НА М. МАЙ е РЪКОПИС на „ИСТОРИЯ ВО КРАТЦЕ О БОЛГАРСКОМ НАРОДЕ СЛАВЕНСКОМ“, единственият известен досега препис на Спиридоновата „История“ (1792 г.), който е част от ръкописната сбирка на Регионален исторически музей – Габрово. Създаден през 1819 г. специално за родното място на Спиридон, ръкописът е комплектуван в Сборник с различно съдържание, окончателно оформен и подвързан през 1825 г. Първата му част е препис на дамаскинарски текст, а третата е буквален препис на третото руско издание от 1798 г. на Предсказанията на шестдесетгодишния швейцарски монах-пустинник Мартин Задек. Съставеният, т. нар. Габровски сборник от 1819-1825 г., се е превърнал в част от богатата библиотека на Манафови. Те са известни в Габрово като род на търговци, хаджии, участници в борбата за църковна независимост, просветни дейци, книжовници, дарители на Габровското училище и спомоществователи на книги.

Преписът на Историята е написан вероятно в Рилския манастир, за което преписвачът е оставил бележка, и по-късно прибавен в ръкописния сборник. Години след това попада в Габровската държавна мъжка гимназия като дар от Стефан Манафов. През 1883 г. Сборникът е включен в музейната сбирка при училището. С протокол от 9 декември 1920 г. е предаден на музея на Историографическото дружество, чийто наследник днес е Историческия музей в Габрово. Ръкописният сборник съдържа общо 138 изписани листа от груба, жълтеникава хартия с руски произход. Подвързан е с картон и кожа, върху предната му корица с геометрични фигури, а на задната – в ъглите с неумели изображения на ангели. Самият препис на „История во кратце” (втората част от Сборника) обхваща 78 ръкописни листа. Илюстрира подражание на руски печатен шрифт от ХVIII – ХIХ век. Писмото му е богато украсено. В горната си част всеки лист е с надтекстови заглавия, чрез които личи пряко подражание на автографа – Историята на йеросхимонах Спиридон. Богатата орнаментика от растителни и геометрични фигури е също подражание на печатни образци.

По своята специфика Преписът (както и Спиридоновият труд) е синтез на три основни писмени системи – традиционна старобългарска норма, книжовен език на народна основа и църковнославянско езиково влияние. В съдържателната му структура са включени кратко предисловие и основен исторически текст, от който се обособяват няколко самостоятелни компонента. Предисловието е допълвано във втората му част. Основните части интерпретират предисторията и протоисторията на славянския род; т. нар. „илирически” български царе; някои римски императори, византийски владетели и отношенията им с българите; свещеномъчениците (377 на брой), убити в България; българските владетели Симеон, Калоян, Иван Асен, Иван Александър, като е развита отделна част за Иван Шишман и разорението на България; Сигизмунд Унгарски и някои турски султани; завземането на Константинопол; второто българско разорение по времето на султан Селим I (1512-1520 г.); събитията до началото на епохата на Селим III. Спиридон не осмисля края на България с падането й под турско робство, а продължава своя разказ с развитието на българския народ и култура в условията на чуждото господство. Спиридоновата история е много по-подробна от Паисиевата. Историческите сведения в съчинението са до 1789 г. Включен е и културен пласт, което свидетелства за познаване на фолклорната българска култура от различните епохи за разлика от другите историографи преди и след него. Споменати са Коледа, обичаите ладуване и пеперуда, описани са подвизите на Крали Марко.

***

АПРИЛ 2017 г.

Plakat_Pechat_2_869x1200

Културна ценност на месец април 2017 г. е печат на Гайтанджийско анонимно дружество „Успех“.

През 2016 г. в Регионален историческия музей – Габрово постъпи значително по брой на документите и вещите дарение. Част от него е и печатът, който по спомени на дарителя инж. Георги Попминков е намерен в стара кутия за чорапи при почистване.

Той е метален, мастилен, с кръгла форма. В средата в кръг е изобразена корона. Под нея – надпис „УСПЕХЪ/ГАБРОВО“. Около него също има надпис „ГАЙТАНДЖИЙСКО АНОНИМНО ДРУЖЕСТВО“. Към металната част е закрепена дървена дръжка, боядисана с черна боя и завършваща с топче в края. Диаметърът на металната част е 3,8 см, а височината му с дръжката е 8 см. Въпреки, че на места боята е изтрита, цялостното състояние на печата е много добро. По металната повърхност има трайни следи от мастило, което потвърждава неговото използване.

Изработен е във времевия интервал – от приемането на Устава на Дружеството на 14 март 1889 г. до първото му поставяне – 1 юни 1890 г.

По всяка вероятност впоследствие печатът е попаднал в един от най-известните представители на семейство Попминкови – Лазар Николов Попминков (1882-1955 г.) – търговец и индустриалец. Той е бизнес партньор на Пенчо Семов и част от неговия приятелския кръг.

Значението на печата за легитимността на документацията е уточнена в Устава на ГАД „Успех“. В него има специален текст, който постановява по какъв начин трябва да изглежда. В глава VII (Ползите от работите на дружеството), чл. 33 е записано:„Дружественият печат ще има кръгла форма с една Емблема, в околността на който на краят ще носи думите Гайтанджийско Анонимно дружество Успех гр. Габрово“.

Документи съхранени в Държавен архив – Габрово показват, че е използван периодично до началото на ХХ век (1902 г.). След това настъпва малка промяна – името на града е пренесено от централното поле в кръговия надпис.

В заключение – печатът представлява интерес за изследването на ГАД „Успех“ в частност и като цяло на историята на вълненотекстилната промишленост в Габрово в края на XIX и първата половина на ХХ век. Той помага да се идентифицират документите, издавани от Дружеството и да се проследи неговата дейност в детайли.

***

МАРТ 2017 г.

Mastilniza_mart_869x1200

Културна ценност на месец март 2017 г. е мастилница, откупена от Исторически музей – Габрово през 1989 г. от Катинка Иванова Глушкова от Габрово. Според запазените сведения, тя принадлежи на индустриалеца Христо Бобчев и е от началото на ХХ век. Мастилничката е изработена от метал и оцветена в зелено, има цилиндрична форма с капаче отгоре и трапецовидна поставка, чиято задна част леко е извита и ажурна в горния си край, където се намират два бутона за поставяне на писалката, а отпред е украсена с изрисувана гирлянда от стилизирани клончета с три цветя – рози.

Христо Р. Бобчев е роден през 1834 г. в с. Стомонеците, Габровско. Едва дванадесет годишен момък започва да чиракува в гайтанджийницата на Георги Хесапчиев, като едновременно с работата ходи и на училище. Година по-късно напуска, но продължава да работи при други майстори-гайтанджии. На 25-годишна възраст успява да спести достатъчно пари, за да се отдели като самостоятелен производител, а след време в съдружие със Стефан х. Стойчев да открие и собствено предприятие.

Чарковете, с които работи са дървени и често се развалят. За това Христо Бобчев ги усъвършенства с метални части за детайлите, които подлежат на най-голямо изхабяване. Той получава и изработва поръчки и за други чаркове. Постигнатите резултати не го задоволяват и започва да търси съдружници за доставяне на машини от Англия. През 1883 г. събира своите добри приятели и роднини – братята Стефан, Иван и Цанко х. Стойчеви, Велчо Евстратиев Рашеев, Христо Гъдев, Стефан П. Недев и Ст. Медаров, които сключват договор за построяване на фабрика за предене на прежда, плетене на гайтани и тъкане на шаяци. Христо Бобчев поема ангажимента за закупуването на машини, а за построяване на фабричната сграда – В. Рашеев.

При пътуването до Англия за закупуване на необходимата техника, запасва около кръста си дълга кожена кесия с около 13 кг злато. Във Виена се среща с търговеца Сава Паница, който помага на Бобчев, като го снабдява с четири надписа на френски език: „Този господин пътува за Париж“, „Този господин пътува до Лондон“, „Този господин пътува до Манчестър“, „Този господин иска да се срещне с комисионера Васил М. Вълчев.“ Сава Паница пише писмо до Вълчев, с което го уведомява за предстоящото посещение на Христо Бобчев. Заедно с Вълчев Хр. Бобчев обикаля няколко фабрики и се спира на фирмата „Смит и син“. Христо Бобчев купува машините, но се отказва от някои приспособления, които са допълнително доставени. Машините пристигат в Свищов след 6-7 месеца, а за осем дни с биволски коли са пренесени в Габрово и са монтирани в новопостроена сграда. На Димитровден (8 ноември 1884 г.) е пусната и втората габровска фабрика и първата камгарна предачница.

Известно е, че домът на Бобчев е посещаван от високопоставени гости. Една от стаите в неговият дом се нарича „царската стая“, тъй като през 1885 г. княз Александър I Батенберг на път за Пловдив, пребивава в Габрово и приспива в дома на Бобчев. В чест на събитието камгарната предачница е наречена „Александър“. След избирането му за княз на България на 3 август 1887 г., Фердинанд Кобурготски на път от Търново за София, се спира в Габрово и отсяда в къщата на Бобчев, където свиква първия министерски съвет. След няколко години отново посещава Бобчевия дом с майка си и княгиня Луиза. В памет на историческите събития, цар Борис III предлага да се сложи паметна плоча на къщата на Хр. Бобчев. През 1902 г. в дома на Хр. Бобчев е прекарал две денонощия и граф Игнатиев, пристигнал за тържествата на Шипка след Освобождението.

През 1887 г. фабриката се разширява: обзаведена е бояджийна, вдигнат е трети етаж, доставени са нови станове, селфактор и други машини. Доставката й поставя значително предизвикателство пред все още крайно лошата българска инфраструктура. За да се пренесе огромният парен котел от свищовското пристанище до Габрово, са нужни 20 дни и впряг от 14 чифта биволи. Налага се много от мостовете по пътя да бъдат предварително укрепени, за да поемат тежестта на необичайния товар. За да мине той по тесните улици на Дряново, са съборени няколко къщи, които предварително са закупени и платени от съдружниците във фабриката. Керванът е посрещнат тържествено, като в края на Габрово се стича цялото население на балканския град.

Христо Бобчев е управител на фабрика „Александър“ до 1891 г., след което се отдава на частни търговски дела и производството на гайтани. Неговата гайтанджийница достига до 360 чарка и през 1905 г. той построява самостоятелна камгарна предачница под името „Хр. Бобчев и синове“.

Христо Бобчев е сред дарителите за строежа на театрално-библиотечната сграда, за съграждането на чешми в селата Стомонеци, Зелено дърво, Недевци. През 1911 г. предоставя на храм „Успение Богородично” в Габрово комплект свещенически дрехи на стойност 220 лв.

Христо Бобчев завършва земният си път на 1 септември 1911 година.

***

ФЕВРУАРИ 2017 г.

Plakat_spomeni_869x1200

Регионален исторически музей – Габрово съхранява интересен ръкопис – спомен „ОТ ДЕТСКИТЕ МИ ВЪЗПОМИНАНИЯ. ЕДНА СВАДБА“, предоставен от професора по физика Разум Андрейчин. Част от личния архив на баща му Еким Адрейчин, той го дарява на музейната институция. Върху 11 карирани листи с черно мастило е описан сватбен обичай от 1857 година. Еким Андрейчин (29.02.1876 – 27.07.1947 г.) е учител, читалищен и музикален деец, публицист и поет, един от основателите на Историографическото дружество и негов дългогодишен подпредседател, първи уредник на дружествения музей. Изследвайки историята и археологията на града и „цялата тогавашна околия“ на Габрово, той събира стари предмети, монети, ръкописи, търговски книжа.

В ръкописа се описва една конкретна сватба, случила се в средата на 50-те години на ХIХ в. Авторът на документа не се е подписал. От съдържанието се разбира, че събитието е впечатлило дванадесетгодишен габровски ученик, племенник на Кина Х. Манафова и Христо П. Манафов, които са в ролята на кумове. Христо Петков Манафов е представител на известна габровска фамилия, която през ХIХ в. е с активно участие в стопанския, обществен и културно-просветен живот на Габрово. Самият Хр. П. Манафов е член на комисия, която на 30 декември 1875 г. съставя Прошение до Високата порта с искане българския език да се приеме за официален на равно с турския.

Разказът, съставен години по-късно, е твърде подробен, емоционален, наситен с конкретни елементи от габровската сватба. В дома на момъка, в с. Костадините, Габровско, кумовете са настанени на „видно място” на трапезата, след което всички присъстващи им целуват ръка и сядат около нея. Интересен е самият обичай „целуване на ръка“: „този, който целуваше ръка, дигни ръката си до калпака и като го подигне, навожда се и казва: „дай ръка, куме, пак прощавай!“, целува ръката с уста, сложи си челото на ръката и пак целуне ръката, без да похване с ръка ръката, която целува“. Жените изпълняват ритуала по същия начин, само че си слагат ръката на челото, а ръцете „ги сгръщаха отпред на чапразите си“. След церемонията, под звуците на дошлите гайдари, жена им поднася пита, кравай и варена кокошка, откупена от кума с едно рубче (златна монета). Старците, които стоят до тях ги подсещат, че трябва да тръгват на път, за да вземат булката.

И разказът продължава с гайдарите, които вървят напред, а кумовете яздят след тях. Пътят им минава през планината, където времето е мъгливо и дърветата са покрити със скреж. Близо до една воденица, сватбарите спират, защото пред тях идват четирима конници: „Тези са бързоконци, казаха ни, отиват да сторят хабер, че идем“. Половин час по-късно, те посрещат сватбарите с една плоска (вид плосък, заоблен съд за ракия) в ръка, с кърпи вързани на конете казват им „шенъ, ола куме!“ и им подават плоските да пият вино. Накрая стигат къщата на булката, където са се събрали още много сватбари: мъже, жени и деца. Авторът пише, че на вратата ги посреща момче с шулец (малък глинен съд) пълен с вино и приветства кума с „добре дошъл“. Влизайки в двора, новодошлите сватбари искат да слязат от конете си, защото са измръзнали, но не им дават докато не излезе булката. Дванадесетгодишният младеж (авторът на спомена) и кумът застават срещу ниската стълба на момината къща. До стълбата има куп ергени, един от който е закачулен с една абичка, а на тарпазана (дървена тераса) стоят група момичета, които държат зелени клонки. Не след дълго излиза една жена, носеща сахан с просо. След нея и едно момиче с бяло менче с вода и в него босилкова китка, вързана с червен вълнен конец. А след тях върви булката, която носи върху главата си корона, изработена от позлатен чемшир и зеленика. Младоженката взема сахана от жената и хвърля просото от ляво, от дясно и зад гърба си, подава сахана на жената и се покланя на кума. Младоженката взема китката от момичето и ръси на четирите страни, след което ритва менчето с водата. Отново се покланя на четирите страни и се връща назад. Прибирайки се в къщата, булката започва да вика за помощ, защото младоженеца тайно е влязъл. Жените и момите й се притичват на помощ и ергенът откупува булката.

След като булката е взета от родния й дом в с. Влаховци, сватбарите отиват в Новата махала (дн. квартал на Габрово), където се състои и самата венчавка. Интересен момент от сватбения обичай са музикантите–гайдари, под чиято музика се извършват обредните действия за вземането на булката от бащината й къща и приемането й в дома на момковите родители. Важен епизод от разказът е самото бракосъчетание, при което двамата младоженци са завити с червен пояс, а по времето, когато те играят попското хоро, през главите им гостите хвърлят овес и ечемик – сватбен символ на плодородието. След церемонията младоженците са посрещнати в дома на момъка от свекървата, която също ги посипва с овес и ечемик, а свекърът ги помазва по челото с мед и ги накичва с китка здравец за щастлив семеен живот. Вечерта завършва отново с почерпка на близките и кума, калесан с топла ракия, под звуците на гайдарската музика.

Със своя колорит и многообразие на действията, този важен момент в живота на човека е намерил своеобразна интерпретация в един спомен от средата на ХIХ в. и запазен за поколенията чрез оригинален ръкопис от фонда на РИМ – Габрово.

***

ЯНУАРИ 2017 г.

pisma_rasheev_848x1200

КУЛТУРНА ЦЕННОСТ на м. ЯНУАРИ са писма на Васил Николов (Николаевич) Рашеев, съхранявани в РИМ – Габрово. Повече от 40 документа илюстрират неговата многообразна дейност като търговец, душеприказчик (изпълнител) на завещанието на Априлов, дарител.

Търговски сметки, отчети, писма на Васил Рашеев, обхващат периода от юли 1866 до юли 1887 г. и са адресирани до габровските търговци Тотю Антипов, Руси Стоянов и Радослав Илиев. Те дават възможност за известни изводи и заключения относно връзките на габровските търговци с Одеса. Чрез Васил Рашеев те извършват внос на кожи от Русия. Данните от документите предоставят обилен материал за закупуването и изпращането на този търговски артикул. За него Веселин Хаджиниколов пише, че е “един от първите пионери за развитието на българо-руските търговски връзки”. Благодарение на Васил Рашеев, завоювал важни позиции на руския пазар и умението му да съчетава обема и интензивността на стоковото обръщение с формирането на търговската печалба, икономическите връзки на Габрово с Одеса се явяват важен момент от стопанското развитие на селището. Участието на габровци в руско-българския стокооборот не само съдейства за развитието на местния пазар, допринася за разширяването на занаятчийското производство, но и за натрупването на парични средства, за укрепване на търговския капитал, който се използва за обществено-културния просперитет на Габрово.

Няколкото писма, изпратени до Габровската училищна община, са свидетелство за неговите усилия и активност относно реализацията на Априловото завещание като един от неговите изпълнители. Васил Рашеев, който е в постоянна връзка с габровци, подпомага развитието и укрепването и на образователното дело в Габровската възрожденска община. Като представител на почетните директори на Габровското училище – Васил Априлов и Н. Ст. Палаузов, впоследствие на изпълнителите на Априловото завещание – Н. Ст. Палаузов и Матей П. Милованов, Васил Н. Рашеев посещава заедно с Николай Хр. Палаузов родното Габрово през 1845 и 1848 г., за да ревизират как вървят училищните работи и да съставят правилник за управлението на училището. През 1850 и 1851 г. той отново е в Габрово във връзка с подготовката строежа на новото училищно здание, като донася и план, изработен от одески архитект по указания на Н. Хр. Палаузов. На 18 април 1851 г. в присъствието на пълномощника на одеските душеприказчици Васил Рашеев, габровци полагат основите на сградата, бъдещата Априловска гимназия. Доказал своята акуратност и отговорност с делата си за развитие на българската национална просвета, Васил Рашеев е утвърден през 1866 г. за душеприказчик на духовното завещание на В. Е. Априлов. В следващите години до неговата смърт през януари 1907 г., В. Рaшeeв съвестно и честно стопанисва Априловия капитал и показва активна съпричастност към проблемите на Габровското училище. Израз на неговите икономически възможности, на неговите разбирания за стойността и значението на книгите, както и проява на грижата на възрожденския българин за развитие на българската грамотност, е присъствието на името му в спомоществователските списъци на няколко издания възрожденска книжнина.