Your browser is out of date!

This website uses the latest web technologies so it requires an up-to-date, fast browser!
Try Firefox or Chrome!

Архив – 2014 г.

1555305_235131129999333_1380622639_n        Културна ценност за месец ЯНУАРИ 2014 г. бе една изключително рядка и интересна вещ, носеща спомените от едно отминало време – пътнически куфар от 20-те години на ХХ в. Той е принадлежал на една от най-старите и заслужили габровски фамилии – Андрейчеви. В летописа на рода им се редят имената на опълченци, видни общественици, учители и писатели. Само за един от тях може да се напише отделна книга – става дума за Иван Андрейчев – дългогодишен учител, Априлов стипендиант в Новоросийския университет в Одеса, един от хората с голям принос за новобългарското образование. Друг представител на този род е Стою Андрейчев, дългогодишен габровски кмет, околийски управител, един от хората създали облика на съвременно Габрово. Фамилията дава своя принос и на полето на българската индустрия. Пътническият куфар, който представяме, е германско производство с няколко отделения за различни видове вещи и място, където са поставени сгъваеми закачалки за дрехи. Изпълнението е луксозно, с модерния тогава материал шперплат за олекотяване на изделието и изключително практично за хората, които пътуват. Пътническият куфар е съвсем скорошно дарение на РИМ – Габрово от Юли Енчев и е принадлежал на Иван Андрейчев.

Cennost fevruari 2014

 Културна ценност за месец ФЕВРУАРИ 2014 г. на РИМ – Габрово бе един изключително интересен предмет, който кореспондира не само с габровската , а и с националната ни история.  Това е виенски стол, чиято история се свързва с един от най-видните български държавници – Стефан Стамболов. През 1888 г. тогавашният министър-председател, в родното му Търново, се бракосъчетава с Поликсения Костаки Станчева. Всички присъстващи на сватбата, според спомените, са получили по един от столовете като памет за тържественото събитие. Един от тези предемети вече притежава и РИМ – Габрово благодарение на дарението на г-жа Карамфила Грудова.Тази движима културна ценност е съхранявана поколения наред във фамилията на Райчо Деветаков като безценна реликва. Райчо Деветаков, прадядо на съпруга на дарителката, e бил учител в Килифарево, много уважаван културен деец, носител на редица награди,   погребан в двора на местната църква в града.Столът е изработен в мебелната фабрика на Йозеф Яворек в Австро – Унгарската империя.

    плакат Самарско знаме-1Културна ценност на месец МАРТ 2014 г. бяха частици от малиновочервения цвят на Самарското знаме. Регионален исторически музей – Габрово ги съхранява като скъпа реликва, дарена от Велислава Палаузова – Чохаджиева. Тя е член на Комитета по въздигане на паметника на вр. Шипка, който включвал представители на различни организации. Причислена е в обновения и допълнен Комитет през 1924 г.  от състава на женските благотворителни дружества в столицата.
Според програмата за тържественото полагане на основния  камък през м. август 1922 г., посветено на 45-годишнината от героичната отбрана на Шипка, участва и знамето-светиня.  То е изложено за поклонение в казанлъшкото читалище „Искра”, където през нощта се отронват частици от коприната. За спомен са подарени частички от белия и малиновочервения цвят на знамето на участвалите в тържествата все още живи опълченци, в т. ч. и габровци (сред които и Иван Лазаров Донков, наследниците на който също даряват частици от светинята). Като потомка на Николай Ст. Палаузов, Велислава Чохаджиева  ги предава с посвещение на музея през 1965 г. след грижливо пазене повече от  43 години.
Символ на българското участие във войната, Самарското знаме е ушито през 1876 г. от жителите на град Самара (Русия). Предназначено за българските въстаници от априлската епопея, знамето тръгва по бойните пътища на България година по-късно.  Светлите образи на светите братя Кирил и Методий и на Иверската Света Богородица, изрисувани върху двете му страни от художника Николай Евст. Симаков, окрилят българските опълченци от момента на неговото връчване. На 6 (18 – по нов стил) май 1877 г. в гр. Плоещ (Румъния) то е тържествено поверено на трета опълченска дружина в присъствието на висши руски военачалници, чужди военни аташета, художници, военни кореспонденти, граждани, представители на българската емиграция в Русия и Румъния. „НЕКА ТОВА ЗНАМЕ ДА ОБХОДИ ОТ КРАЙ ДО КРАЙ ВСИЧКАТА ЗЕМЯ БЪЛГАРСКА…”  е отговора на стария войвода Цеко Петков, който пръв приема знамето от главнокомандващия Българското опълчение ген. Николай Г. Столетов. Ден по-късно българските доброволни дружини полагат клетва пред Самарското знаме, пръв знаменосец на което е  Антон Марчин.
От общо 167-те  габровци,  удостоени по храброст и наградени с ордени, част от тях  са отличени за мъжеството и героизма, проявени при защита на Самарското знаме – Драгой Божилов и Атанас Пеев, Пенчо Недков Сватов, Димитър Екимов, Дянко Лазаров и Станчо Николов със Знака за отличие на военния орден „Св. Георги” (4 степен). А  със сребърен медал  20 души – сред тях Ганчо Мацков, Христо Басмаджиев, Гаврил Кръстников, Коста, Априлов, Пенчо Георгиев, Никола Хр. Мустаков, Тодор Николов, Петър Саков, Анастас Атанасов и др. Бойното му кръщение е в боевете при Стара Загора на 19 (31) юли като трима от знаменосците са ранени, а двама загиват – единият е дружинният командир подполковник Калитин. В боя за защитата на знамето са ранени и габровците Христо Николаев, Васил Христов и Димитър Станев, а Георги Петков е убит. То е защитавано още от габровските опълченци Ганчо Мацков, Пенчо Георгиев, Никола Мустаков, Тодор Николов, Анастас Атанасов, Никола Стефчев, които се включват в сраженията за Стара Загора. Знамето участва и в боевете на Шипка.
Оцеляло, след Освобождението Самарското знаме е  прибрано в знаменосната сбирка на царския дворец. На 20 юли 1880 г. е наградено с орден „За храброст” – I степен. По време на тържествата през 1902 г. послучай 25-тата  годишнина от свободата, живите тогава опълченци преминават в тържествен марш със своето знаме-светиня. Двадесет години по-късно – на 25 август 1922 г.  габровци триумфално го посрещат, като коленичат пред него. Започнало от София през Стара Загора, Казанлък, Шипка и вр. Св. Никола шествието на старите ветерани пристига и в Габрово. То е „посрещнато, прието и изпратено по един небивало импозантен и мил начин”.

IMGP5825 (1)

Културна ценност на месец АПРИЛ 2014 г. в РИМ-Габрово беше ловна униформа принадлежала на индустриалеца Никола Марокинджиев. Едно от най–старите ловни дружества в България е габровското „Сърна“, основано в далечната 1897 г. от небезизвестния Продан Тишков – Чардафон Велики. През годините то се утвърждава като водещо в страната. Дружеството изработва свое знаме, създава собствено стрелбище. Регионален исторически музей – Габрово притежава една изключително рядка реликва свързана с дружество „Сърна“ – ловна униформа принадлежала на един от големите габровски индустриалци – Никола Марокинджиев. Фамилията Марокинджиеви е сред старите наши фамилии. Основателят и Христо Влаев Марокинджиев е основател на кожарската индустрия в града ни. През 1875 г. открива своята първа работилница, където започва да произвежда нови видове кожи сантрач и марокин. Марокинът -  дебела лицева кожа не е била произвеждана до тогава в Габрово и от там Христо Влаев придобива фамилното си име Марокинджиев. Постепенно той развива производството си и внася първата кожарска машина в града ни – цепеначка и от малката кожарска работилница се ражда през 1887 г. една от големите кожарски фабрики в България. Вече през 30-те години на ХХ в. фабриката е със собствена електроцентрала, асансансьори, аспиратори, модерен превоз и други съвременни технологични съоръжения. Преминал през всички степени на производството той правилно оценява мястото на професионалното образование, затова той полага грижи всичките му синове да получат модерно образование в чужбина. Иван Христов Марокинджиев получава сериозно търговско образование, Петър Христов Марокинджиев завършва Френския колеж в Пловдив и Търговската гимназия в Свищов, Никола Христов Марокинджиев учи в прочутото кожарско училище във Фрайбург /Германия/ и остава след това 2 години да специализира като обикновен работник в германските фабрики. Освен водещи индустриалци фамилията Марокинджиеви са и големи дарители за родния си град. Униформата е дарение на Регионален исторически музей от една от наследничките на Никола Марокинджиев – Красимира Спиридонова. Изработена е от зелен плат, състои се от сако и брич, на ревера стои отличителната значка на дружеството – глава на елен, над който стои орел с прибрани крила и две кръстосани ловни пушки.

Buzdugani.

 Културна ценност на месец май 2014 г.

Във фонда на РИМ-Габрово се съхраняват няколко боздугана. Произхождат от дарения, т.е. няма данни за конкретния им контекст на произход. Могат да бъдат обособени в два основни типа. Първият от тях е звездовидният – широко използван в периода XIII–XIV в. Той намира голямо разпространение в България с множество добре запазени екземпляри, макар че при повечето липсва датирана среда на намиране.
Другите боздугани, съхранени в РИМ-Габрово, представят характерното за периода на Късното средновековие оръжие с ударна част, съставена от  полукръгли ребра с разширяваща се горна половина, прикрепени към дълга втулка.Те преставляват развита до крайна степен форма на оръжията с 6 или близък до 6 брой ребра, наричани в руската литература “шестопери”, а в българската означавани като “пружиниращи боздугани”. Типът е широко разпространен по целия Балкански полуостров, където започва да се появява масово през втората половина на XIV в. и е особено характерен за османския период. Боздуганите-шестопери от фонда на РИМ-Габрово могат да бъдат разглеждани като възприето османско въоръжение от местните пазители на прохода – дервентджиите.

za_sait

     Културна ценност на месец ЮНИ 2014 г. беше единственото антично изцяло запазено дълго хладно оръжие, съхранявано във фондовете на РИМ-Габрово – меч келтски тип.
Представлява дълго право острие с два режещи ръба и със заоблен връх. Върху всяка от плоските му страни са оформени три ребра, които усилват острието. Металната част на ръкохватката е с ромбовидно сечение. Изработен е чрез коване от желязо. Сечащото оръжие е възприето на въоръжение от тракийската кавалерия. Мечът произхожда от м. Градът при с. Крамолин, където е случайна находка от археологическите проучвания, т.е. не произхожда от стратиграфски датиран пласт. Типологически може да се хронологизира в ІІ-І в.пр.Хр.
Културна ценност на м. юни е единственото антично изцяло запазено дълго хладно оръжие, съхранявано във фондовете на РИМ-Габрово – меч келтски тип.
Представлява дълго право острие с два режещи ръба и със заоблен връх. Върху всяка от плоските му страни са оформени три ребра, които усилват острието. Металната част на ръкохватката е с ромбовидно сечение. Изработен е чрез коване от желязо. Сечащото оръжие е възприето на въоръжение от тракийската кавалерия. Мечът произхожда от м. Градът при с. Крамолин, където е случайна находка от археологическите проучвания, т.е. не произхожда от стратиграфски датиран пласт. Типологически може да се хронологизира в ІІ-І в.пр.Хр.
От района на Севлиевско са известни подобни мечове, гробни находки. Всички те могат да се свържат със засвидетелствената по археологически път селищна зона с владетелски център в Севлиевската котловина, чието функциониране се осигурява от благоприятните условия за земеделие в Севлиевското поле и транзитната комуникация през Русалийския проход.

DSC01059

  Културна ценност на месец ЮЛИ 2014 г. беше апликация за колесница с бюст на Атина Палада. Предадена е на РИМ-Габрово през 2009 г. от прокуратурата, след като е иззета при незаконен трафик на културни ценности. Представлява бюстово изображение на богиня Атина от типа Промахос. Изработена е чрез отливане, била е прикрепена към някоя от дървените части на колесницата, вероятно към вертикалната стена, от външната страна. Почти със сигурност произхожда от гробен комплекс, ограбен от иманяри някъде в Южна България, вероятно от хинтерланда на античната Августа Траяна, където култовете към гръцките божества са още живи през римската епоха.

 

плакат пистолет Валтер3

      Райко Дамянов е един от водещите български политици през 50-те и 60-те години на ХХ в. След овладяването на властта от Отечествения фронт заема редица ръководни държавни длъжности: председател е на VІ ВНС /1947-1949г./, член на Политбюро на ЦК на БКП от 1954 г., подпредседател на Министерския съвет в правителствата на Васил Коларов и Вълко Червенков и отново вицепримиер в кабинета на Антон Югов. През 1962 г. е отстранен от Политбюро и правителството от Тодор Живков. Освен като висш партиен функционер, той дава много на родния си град, като по негова инициатива и с негова подкрепа е създадена тежката машиностроителна индустрия на Габрово.
Регионален исторически музей – Габрово притежава една изключително интересна и уникална културна ценност, принадлежала на него. Това е личното оръжие на Райко Дамянов – автоматичен пистолет Валтер PPK калибър 7,65. Предаден е в музея след смъртта му през 1986 г. Производството на такъв тип пистолети са разработени от фирмата Валтер за пръв път през 1929 г. като оръжие на немската полиция. Изключително удобно за скрито носене, това оръжие взема достойно участие и в годините на Втората световна война е носено от пилоти и танкисти. След войната производството му е спряно и отново е подновено през 1950 г. във ФРГ, отново за нуждите на полицията. Най-вероятно моделът, съхраняван в РИМ – Габрово, е от този период. Това което  прави оръжието уникално, е прикрепеният към дръжката му надпис, който гласи „На Райко Дамянов за спомен от маневрите на 2.Х.1957 г. Министерство на Народната отбрана – НРБ“.

писма на архимандрит Йосиф Соколски-плакат-FB

Културна ценност на месец СЕПТЕМВРИ бяха ПИСМА НА АРХИМАНДРИТ ЙОСИФ СОКОЛСКИ, създателят на габровските манастири. Регионален исторически музей – Габрово, съхранява осем негови писма, които са от периода на пребиваването му в Киево-Печорската лавра. На 29 май и 17 октомври 1863 г. той пише до еснафите и почитаемото общество в Габрово с молба да не забравят манастира (Соколския, чийто игумен е той от 1833 до 1860 г.), както  и него. Година по-късно на 26 октомври 1864 г.  отново напомня на почтените градоначалници и манастирски епитропи да не го  забравят и споделя за пореден път идеята си за създаване на духовно училище в същия манастир. Едно от последните му  писма е от 18 май 1879 г., писано само няколко месеца преди смъртта му на 30 септември с. г., което е адресирано до протойерей Васил Михов. Чрез  него му  отправя покана да отиде в Киев, за да се видят за последен път. Четири от писмата на Йосиф Соколски са недатирани и са с адресат кир Илия в Габрово (предполага се, че е чорбаджията Илия Видинлиев) и кир Раю кехая от Казанлък.
Архимандрит Йосиф Соколски  е роден (различните източници посочват различни години на раждане – ок. 1765, 1780, 1792 г.) в колиби Нова махала (дн. квартал на Габрово), Габровско.  Иван Марков е замонашен под името Йосиф на 14 август 1806 г. в  Троянския манастир. В 1820 г. получава йеромонашески сан в Света гора. В Хилендарския манастир преписва „Житие”-то на великомъченик св. Онуфрий Габровски и през май 1820 г. донася преписа в Габрово. В края на същата или в началото на следващата 1821 г. е удостоен в архимандритско достойнство. От 1820 до 1832 г. е игумен на Тетевенски,  Гложенски,  Калоферски мъжки манастири. Основател е на два габровски манастира – Соколски и Девически (1833, 1836 г.), за напредъка на които посвещава  близо 30 години от живота си.
Каноничното право забранява участието на духовни лица в политически акции. Но вярата, чувството за дълг към отечеството и нуждите на българина са  основанията на архимандрит Йосиф с благословията му в Соколската Света обител да проведат своите заседания съзаклятниците от Велчовата завера през 1835 г. А в 1856 г. Никола Филиповски (Дядо Никола)  нарежда въстаниците от околните габровски села да се съберат в манастира, откъдето изискал и голямо количество хранителни продукти.
Ръкоположен е за архиепископ и свещеноначалник на българската униатска църква през април 1861 г.  Спомоществовател е на училищна книжнина и радетел за духовното издигане на българите. Той предоставя волна помощ от 500 гроша за българската църква в Цариград;  подкрепя с пари и храна български младежи; издейства стипендии, подпомага за настаняване в учебни заведения; улеснява дякона си  Тодор Икономов да завърши духовно образование, а Райчо Каролев през 1863 г. да постъпи в Киевската духовна семинария, а след това да завърши Духовната академия.
Писмата на Йосиф Соколски са свидетелство за неговата трайна връзка с Габрово и габровци, независимо от съдбата, която го отвежда далеч от Отечеството му. Той умира на 30 септември 1879 г. в манастира край Киев, където прекарва последните 18 години от живота си.

***

DSC01860

  Културна ценност за месец ОКТОМВРИ 2014 г. беше една изключително ценна реликва – маслен портрет на най-големия габровски историограф д-р Петър Цончев. Роден през 1867 г. той завършва Априловската гимназия през 1889 г. Още от тогава, както сам той си спомня се увлича по история, но по желание на баща си Цончо Пенчев – виден габровски търговец, училищен настоятел, съдия и кмет на града, постъпва в Медицинския факултет на Киевск ия университет, който завършва през 1894 г. Започва работа като околийски лекар в Горна Оряховица, където открива трикласна болница. От 1899 г. се премества в родния си град, където възобновява и председателства дружеството „Червен кръст“. Избиран е за депутат от Демократическата партия в 5 то ВНС 1911 г. По време на войните за национално обединение е началник на 4-та полева болница /1912 – 1913 г./ и на 15-та местна военна болница в София /1915 -1918 г./. Успоредно с лекарската си практика той активно се занимава със събиране на материали за изучаване на историята на Габрово. По негова инициатива през 1920 г. се създава Историографическо дружество – Габрово, което прави първите археологически проучвания в града ни и създава първата музейна експозиция. Той е негов пръв председател, като на този пост остава още дълги години независимо от това, че вече не живее в града. През 20-те години се преселва в София, става директор в главната дирекция на народното здраве, член на Висшия медицински съвет.
Въпреки това той не забравя никога своето родно Габрово. С дарените от него и съпругата му средства се строи сграда за гимнастически салон и музей, което всъщност представлява първата собствена сграда на бъдещия Градски исторически музей – Габрово, сега РИМ – Габрово. Дългогодишен председател е на Габровската дружба в столицата. Историческите му занимания довеждат до издаването на два фундаментални труда върху габровската история „Из стопанското минало на Габрово“, 1929 г. и „Из общественото и културното минало на Габрово“, 1934 г. Тези две книги и до сега запазват ролята си на великолепен извор за историята на Габрово, като са ненадминати в това отношение и до днес. Д-р Петър Цончев е обявен е за почетен гражданин на Габрово.
Портретът е рисуван в София през 1926 г. от известния тогава художник Петър Василев. Това е единствения запазен маслен портрет на най–големия габровски историограф.

плакат Чардафон1

 РЪКОПИСЪТ НА ПРОДАН ТИШКОВ – ЧАРДАФОН  „ПРИНОС КЪМ ИСТОРИЯТА НА ГАБРОВСКОТО ВЪСТАНИЕ ОТ 1876 Г.“

       Мотивиран от появата на книгата на братя Христо и Петър Гъбенски “Историята на града Габрово и Габровските въстания” от 1903 г. и пропуснатите от тях моменти за “дейността на някои лица”, които са му известни, през 1905 г. Продан Тишков – Чардафон създава своите записки. С публикуването им той ги озаглавява “Принос към историята на Габровското въстание от 1876 г.”. Спомените са издадени в малка книжка лично от автора, която е отпечатана в Габрово в печатницата на  Г. Кехайов. Целта му е както сам пише в първите страници на своя ръкопис да се “допълнят някои места, които не са достатъчно обхванати в тяхната цялост”, да се “изправят” моменти  “криво предадени” или да се “загатнат” нови, за които “ не е намекнато и споменато” в книгата на братя Гъбенски.   Ръкописът е дарен на Историографическото дружество в Габрово, създадено по инициатива на д-р Петър Цончев през 1920 г., на което музеят е приемник. Твърде оскъдните исторически справки от Дарителската книга на дружеството, сочат само името на дарителя – габровеца Асен Василев Михов (син на свещеник Васил Михов и брат на библиографа акад. Никола Михов). Дарението е направено след март 1923 г. Спомените носят характерните белези на мемоарната литература. Изключително подробен разказ, с неточности на места, с елементи на психологически анализ, с преценки на събитията и хората, участващи в тях, нюансирани според индивидуалната роля и особености на личностния нрав на автора. Буен характер, остър език и ярка индивидуалност – са неговите черти, които се възприемат и от конкретния текст на изложението. Затова и ръкописът илюстрира несъвършенството, незрелостта, несигурността на съхранените юношески спомени, макар и възпроизведени във време, когато Продан Тишков е вече оформен, политически зрял деец.Той е роден на 7 декември 1859 г. – дата, отразена в семейните спомени и архиви, изписана и върху паметника му, построен от неговите другари през 1912 г. (в литературата преобладава годината 1860, почерпана от Захарий Стоянов). Несполучил да се впише в редиците на Дюстабановата чета, защото през май 1876 г. е само на 15 и половина години, но взел дейно участие в подготовката на Априлското въстание; без възможности да се включи като доброволец в Българското опълчение, защото началото на войната от 1877-1878 г. го сварва в Цариград, където е по решение на “домашния съвет”, за да избегне след въстанието преследванията на турската власт в Габрово. Продан Тишков се превръща в символ на Съединението от 1885 г. Продан Тишков характеризира подготовката  непосредствено преди обявяването на въстанието и събитията в Габрово в дните на неговото развитие. Като изхожда от изложението на братята Хр. и П. Гъбенски, той коригира или добавя със свой “поглед на нещата” елементи от настроенията на габровеца в условията на новото политическо движение. Без да изключва “решетото на строгата критика” и върху неговите бележки, Продан Тишков отбелязва, че само тогава те “ще служат като принос към историята на въстанието.   Ръкописът му е емоционален разказ, събран в 68 страници с размери 34 х 21 см, с много решаващи критични обстоятелства, примесени и с комични за самия автор преживелици. Наситен е с много, много имена – на членове на революционния комитет, въстаници от Габровската чета, на съпричастни към делото габровци, които осигуряват храни за четниците, на пострадали от арестите или обесени в Габрово съзаклятници. Не е спестена и лошата репутация на тия, които са в услуга на представителите на официалната турска власт. Посочени са и началните пунктове от пътя на четата към Балкана. Значителна част от изложението е отделена за мерките, които предприемат дошлите в града турски войски за омиротворяване на района.  Като се старае да представи всички детайли на своето ново, революционно ежедневие, ръкописът на П. Тишков е документално свидетелство и на единствено описани личности и събития от април-май 1876 г. Домът му е превърнат в “миниатюрен арсенал”, в отделение за правене на фишеци, през което преминават всички ангажирани в тази дейност – майка му, брат му Петър, Еким Стоянов Проданов, Константин Христов. С много чувство за хумор той пише за изобретенията и хитростите, с които си служи, за да пренесе успешно фишеци, барут или пушки в различни райони на града, до близки габровски махали. Детайлен е разказа му и за габровката, ушила знамето за Дюстабановата чета – Мария  Иванова Рязкова, сестра на Никола Ив. Рязков, име от състава на четата. Ученичка в Девическото класно училище, тя заедно с Гана Гинкова, Наца Досю Драганова, Теодосия Стоянова Проданова и жената на Ганчо Кръстников сплитат 10 венеца от живи цветя, които със знамето са предадени на въстаниците чрез П. Тишков. Документалният разказ на Чардафон е извор и на данни за установяване на роднинските му връзки с някои габровски родове, за определяне разположението на сгради и архитектурни обекти, на бащината му къща. Продан Тишков завършва изложението си с описание на опитите му да се запише и участва като доброволец в Сръбско-турската (1876 г.), а по-късно и в Руско-турската освободителна война. Опитал се да представи своя “взгляд и поглед на нещата”, като изхожда от събитията, на които той е свидетел, младият Продан Тишков създава спомените си, за да бъдат  “принос към  историята на габровските въстания”.