През ноември 2022 г. в Габрово е учредено Сдружение с нестопанска цел „Фонд 200 години д-р Никола Василиади“, чиято цел е да съхранява и популяризира паметта за живота и делото на благодетеля д-р Никола Василиади, поради което отново припомняме за неговата личност, чиито измерения далеч не се изчерпват само с и големият му дарителски жест за построяване на политехническо училище в родното място на баща му.
Никола Василиади 1822 – 25. 01. 1882 г.
Потомъкът на габровския род д-р Никола Василев (Василиади) Георгиев (1822 – 25. 01. 1882 г.) е вторият син на Васил Георгиев, който е един от тримата сина на основателя на с. Гачевци – дядо Гача. Вероятната причина за изселването на Васил от Османската империя е несигурното положение в нея, особено след жестокото опожаряване на Габрово през декември 1798 г. от разбитите войски на Капудан паша. Александър Мартинов разказва, че Васил прекосява Балкана и през Казанлък, Сливен, „забягнал в Бесарабия заедно с някой си Пенчо“. Известно време живее в югозападна Русия, след коeто отива в Букурещ, заселва в българската махала „Курте веке“ („Стария дворец“) и се жени за Катинка, от която има три деца – Георги, Никола и Анка. В румънската столица е вписано в регистър семейството на Васил Георгеску. Александър Мартинов установява, че Никола Василиади е роден през 1822 г. в Букурещ, което е посочено и в историческата литература, но за проф. Симеон Недков годината е 1820. Изследователите на Никола Василиади не посочват рождената дата на бъдещия лекар, но краеведа Марин Маринов смята, че е 6 или 19 декември 1822 г.
Корицата на книга „Д-Р НИКОЛА ВАСИЛИАДИ. ЖИВОТ – ДЕЛО – ЗАВЕТ 1822 – 1882.“ Скопие. 1942 г.
Първият биограф на д-р Никoла Василиади Александър Мартинов като студент в София през 1933 г.
Инициативните и предприемчиви синове на Иван Мустаков – Никифор и Николай Мустакови – купуват солиден безистен, построен от владетеля Константин Маврокордат през 1739 – 1740 г., и той се превръща в хан „Габровени“, наричан заради разположението на улицата „Strada Gabrovenilor“. Николай Мустаков го получава от бащиното имущество през 1815 г., по-късно е купен от Васил Георгиев, а от 1854 г. неговият втори син – д-р Никола Василиади става собственик на хан „Габровени“. За възпитанието на д-р Н. Василиади в патриотично-морални ценности свидетелства одобрението му за провеждане на събрание в хана на 12 август 1875 г., когато за председател на БРЦК е избран Христо Ботев и се взема съдбоносното решение да се вдигне въстание в поробеното Отечество.
Първоначалното и средното си образование Никола завършва в Букурещ. Александър Мартинов предполага, че известно време учи в българско училище на български език, където учител е Иван Селимински. Впоследствие Василиади избира да следва медицина в Атина, защото „медицинския му факултет е бил много популярен у нас през първата половина на 19 в.[ек]“. Студентите по медицина, за да им върви практиката, предпочитат западноевропейските университети. След около година Никола напуска Гърция и продължава обучението си в Париж и Пиза. В кореспонденция между неговия учител Иван Селимински и Никола разбираме, че през 1846 г. бъдещият лекар вече е в Берлин и негов духовен покровител е професорът по гръцка философия Фрасиклис. Проф. Симеон Недков отбелязва, че д-р Н. Василиади се дипломира в Берлинския медицински факултет през 1852 г. Ал. Мартинов обяснява, че след Освобождението всяка година в „Държавен вестник“ са публикувани списъци с имената на редовните медици. В тях се среща и името на Василиади и в графата „къде е свършил курса“ е посочено Пиза, но той подлага на съмнение „дали съобщението се отнася за нашия Василиади“, тъй като името му е вписано и през 1881, 1882 г., когато Никола вече не е в България. Заключението на Ал. Мартинов е: „… за нас не е толкова важно да знаем, къде точно е завършил медицина, в Париж, Пиза и Берлин, колкото кога къде е бил, за да имаме по-ясна представа за влиянията, които са му оказани.“
След като завършва, се връща в Букурещ и се установява на трайна лекарска практика. Член е на медицинското дружество, което подписва Обръщение на Медицинското национално дружество до депутатите на Народното събрание, заедно с д-р К. Давила, д-р Атанасович, д-р Протич, д-р Северин и д-р Фиала, в което се казва, че правата на медиците са малки и че населението има нужда от по-голям брой лекари.
През 1858 г. д-р Н. Василиади влиза в Букурещкия емигрантски комитет. Обстоятелствата налагат Комитетът да сформира нова организационна форма, която явно да не свързана с руското генерално консулство в Букурещ. На 13 януари 1862 г. българските емигранти създават благотворително дружество, наречено „Добродетелна дружина“ („Комитет на старите“). В нея членуват състоятелни търговци, предприемачи, собственици – Христо и Евлоги Георгиеви, Иван Хаджибакалоглу, владиката Панарет Рашеев, представители на емигрантската интелигенция – д-р Иван Селимински, д-р Георги Атанасович, д-р Петър Протич, сред които е и д-р Никола Василиади. През цялото време на своята дейност Добродетелната дружина следва линията на руската дипломация. Тя предпочита мирните дипломатически стъпки, но се ангажира и с други освободителни акции: преминаването на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю през 1867-1868 г., преговорите за българо-сръбския държавен съюз през 1868 г. В края на 60-те години на XIX век членовете на Добродетелната дружина продължават да се борят за свободата, мира и обединението на народите. Европейската преса и в. „Народност“ съобщават, че на 10 януари 1869 г. членовете му, българските „нотабили“, изпращат изложение до конференцията на посланиците в Париж (Критския въпрос) с искане да се даде автономия на българския народ в Османската империя. Изложението е подписано от д-р Никола Василиади, Петър Кутев, Н. Пантели, В. Мустаков, Ат. Михайлович, Ив. Грудов, Ал. Георгиев.
За авторитета на д-р Н. Василиади сред емигрантските среди свидетелства избирането му многократно за настоятел на имоти, завещани от дружината. Той е настоятел на имотите на Коста Тричков от Враца и д-р Иван Селимински от Сливен, а също е член на Ефорията на търновското училище „Св. Кирил“, на болницата „Св. св. Козма и Дамян“ в Търново. През 1859 – 1860 г. той дарява средства на Габровското училище. През 1864 г. д-р Н. Василиади закупува две литографски картини от цикъла „Райна Княгиня“ на младия художник Николай Павлович. През 1869 г. е сред дарителите за изграждането на църквата и училището „Св. св. Кирил и Методий“ в Букурещ, а през 1870 г. дарява още 320 гроша за българско училище в румънската столица.
Букурещката организация засилва своята благотворителна дейност по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Д-р Н. Василиади се включва активно в закупуването на консумативи, дрехи и лекарства, които са изпратени в Свищов. Дарението е предназначено за болните и ранени опълченци. Той е записан в списъците на Добродетелната дружина за 1878 г. сред общо 43 души. Материалната помощ е в размер на 860 франка, като всеки един от тях внася по 20 франка. За периода 1872 – 1881 г. съмишленици на Василиади изпращат 9 млади българчета с постоянна стипендия до завършване на образованието си и 11 души с временна стипендия. Габровецът Димитър Димитров, ученик при Априловска гимназия, спечелва временна стипендия и е издържан от януари 1874 г. до август 1876 г.
Д-р Н. Василиади се завръща в родината си и от 1878 г. е окръжен лекар в Дупница. Лекарят преценява, че за да закрепне Отечеството му стопански и военно, е необходимо да бъде създадено професионално образование. Неговото здравословно състояние се влошава, поради което е принуден да се върне в Букурещ. На 10 юни 1881 г. прави своето завещание в Илфовския окръжен съд. За универсални свои легатори Н. Василиади избира Евлоги Георгиев, д-р Георги Атанасович. Задълженията им са да следват дарителската му воля и да съдействат за основаване и поддържане в Габрово, родното място на баща му, „едно политехническо училище до колкото средствата ще позволят или едно занаятчийско училище, което да носи името ми“. В останалата част от завещанието подпомага обществено-културни учреждения и организации: българската църква в Букурещ (5000 леи), Добродетелната дружина (5000 леи), трите църкви в Габрово (по 500 леи за всяка), румънските благотворителни учреждения – 10 000 нови леи.
Смъртта на благодетеля настъпва на 25 януари 1882 г. в хан „Габровени“. Членовете на Добродетелната дружина пренасят тялото му, а братя Дойческу скромно го погребват в Букурещкото гробище „Белу“. Разбирайки за смъртта на д-р Н. Василиади, габровци устройват символично погребение. На 26 януари общинското управление осведомява обществеността, а на 27-ми е отслужена литургия и панихида. На 30 януари по поръка на Общинското управление и Училищното настоятелство за Букурещ заминава четиричленна делегация в състав: един свещеник, един учител и двама граждани, за да изкажат почитта си и положат венец.
През 1888 г. Габровската община отправя молба до Министерството на народната просвета да изпълни завета на д-р Никола Василиади и открие в Габрово „едно индустриално училище“. На 26 август 1895 г. се открива Кожарско училище, но на 20 октомври 1898 г. то е закрито, а от 20 март 1899 г. училището е трансформирано в Железаро-ножарско.
Сградата на Старото техническо училище, 1899 г.
За да изпълнят волята на дарителя, през 1904 г. училището е преобразувано в професионално – техническо. Опитният техник Иван Недков, който предварително е изпратен на едногодишна специализация в Германия, извършва „подготвителната работа да се открие такова училище“. За целта използва покъщнината и машините на ножарското училище, набавяйки и нови. Зданието е разширено, а училището е открито през 1904/5 учебна година. Впоследствие основаната със завещанието на Василиади фондация осигурява средствата за строежа и оборудването на нова сграда на училището.
Въпреки безспорният принос за развитието на техническото образование в Габрово и България, личността д-р Н. Василиади остава недооценена, а проблемът за изграждане на паметник на Дарителя, Благодетеля и Патриота е нерешен. Създаването на такъв неизменно ще говори за почитта на поколенията, минали през училището, както и на всички габровци към неговото дело.
Автор: Ирена Узунова, уредник в Регионален исторически музей – Габрово